Няма нищо по-хубаво от лошото време
Шрифт:
— Какво има да мислиш Очевидно е.
— В такъв случай не разбирам как го търпиш. Сигурно толкова си влюбена, че…
Замълчавам, сякаш задавен от внезапен пристъп на ревност.
— Влюбена в него?… — Ана се разсмива с мек полугласен смях.
— Тогава съвсем не разбирам. Може да съм глупав, но не разбирам.
— Ох, всички мъже сте еднакви — въздъхва Ана, като разкопчава дантеления сутиен, за да го замени със следващия. — Тази ревност непрекъснато ви разяжда вътрешностите. Когато се запознах с Моранди преди две години, той имаше много пари. А сега вече няма много пари.
— Смени професията или?…
— Нищо не е сменил. Но тогава пътуваше в чужбина и му плащаха повече. А сега не пътува и получава по-малко.
Тя замълчава, отегчена от тоя разговор и изцяло се посвещава на бельото си. Отново премествам поглед към бялата завеса. Засега стига толкова.
Два дни по-късно, подир втора разорителна обиколка из Мерчериа, Ана пак е застанала пред огледалото в току-що купената рокля от сива дантела.
— Прилича ли ми? — пита тя, като заема някаква журнална поза.
— Естествено. На тебе само скъпи неща ти приличат.
— Ето това Моранди не го разбира — измърморва жената, като заема нова журнална поза.
— Може би и ти не го разбираш съвсем. Иначе нямаше да държиш толкова на своя Моранди.
— Горкият, прави за мене каквото може — отвръща Ана снизходително.
— В смисъл че те лъже, доколкото може. Тогава получавал, а сега не получава. И ти му вярваш.
Жената се обръща към мене и ме поглежда с досада. Аз продължавам невъзмутимо да пуша, излегнат на дивана.
— Не вярвам, а знам. Тогава получаваше маса пари за командировки, а сега наистина вече няма командировки.
— Добре, добре Това си е твой въпрос — казвам успокоително. — Не забравяй само, че и аз работя в търговията. Никое предприятие не дава за командировки повече от необходимото за пътни разноски. Ако Моранди е имал по-рано пари, вероятно ги има и сега. Но… щедростта намалява с намаляването на чувствата.
— Глупости — тропва с крак Ана. — Моранди е луд по мене. Луд, разбираш ли Понякога даже просто ме вбесява с ревността си. Ако можеше да бъде щедър според чувствата, трябваше да ме позлати. Само че не може.
— Разбрах: няма вече командировки — отвръщам подигравателно, като пускам струя дим към тавана.
— Именно — отвръща жената, ядосана от упорството ми. — Защото неговите командировки не бяха от обикновените. Той пътуваше все зад желязната завеса… Ясно ли ти е?
Ясно ми е, разбира се, обаче продължавам да се правя на ударен и да ядосвам жената, додето я предизвикам да изплюе всичко, което знае.
— Може и тъй да е — заключавам най-сетне с нотка на недоверие. — Но в такъв случай не разбирам какво търсиш повече при тоя човек.
— Нищо не търся. Просто съм му задължена. Когато Моранди преди две години ме намери, работех като манекен в една третостепенна модна къща и заплатата ми стигаше само за чорапи и сандвичи.
— Добре, добре.
— И после той ми осигурява един минимум. Без да говорим за това, че всеки момент могат отново да го пратят да пътува…
— Добре, добре.
— Докато ти си един чужденец. Много си шик, признавам, но днеска си тук, утре ще изчезнеш.
— Казах ти, че сделките ме заставят често да идвам насам.
—
— Добре, добре — повтарям за трети път. — Не мисли, че ще те принуждавам към нещо, което сама не желаеш. Още в самото начало ти обещах…
— Тогава престани с тия сцени на ревност. Стигат ми инквизициите на Моранди.
Подир тези думи настъпва успокоение и Ана ме повиква да й разкопчая роклята.
Всичко това не е лошо, обаче не надхвърля рамките на вече известното. Освен в една точка: Моранди временно или окончателно е изваден от обръщение. Колко и какви задачи е изпълнявал и най-важното — кой му ги е възлагал — тия въпроси все още остават открити. Което знаеше, Ана го каза. Допълнителните, уж случайни и уж невинни подпитвания по време на нашите разговори — за връзките на Моранди, за работата му Женева и прочие — не донасят особен резултат. Няколко оскъдни подробности, съответствуващи изцяло на дадената от Любо характеристика — бонвиван и развей прах, застаряващ любовник, привързан по едни или други причини към една доста похотлива, доста суетна и доста невярна приятелка.
И все пак успехът с Ана не е дребен. Особено като бъдеща възможност. Стига да не възникне някоя засечка и връзката да продължи нормално.
На седмия ден от началото на нашата любовна епопея, когато вечерта се прибираме в квартирата на Мерчериа, Ана ме предупреждава, че не е изключено Моранди внезапно да се появи на хоризонта.
— Той обикновено се бави в Женева към една седмица — и щом се върне, веднага идва тук.
Това е казано просто за сведение и безразличието на жената към вероятната опасност ми се вижда странно.
— А какво ще стане, ако Моранди ни завари?
— Няма да ни завари. Ще излезеш през черния вход.
— Значи, цяла нощ ще седим нащрек.
— Глупости. Ако не дойде до десет смятай, че изобщо няма да дойде.
Ана ми показва за всеки случай коридорчето към черния вход и стълбището, отдето трябва да се измъкна. Тя би си спестила тоя труд, ако знаеше, че още предните дни съм разучил грижливо тия неща, додето тя е правела покупките за нашите късни закуски.
Жената сваля роклята си, тая същата от сива дантела, и облича пеньоара. После се упътва към банята. Тъкмо в тоя миг на вратата се позвънява трикратно и настойчиво.
— Моранди — казва спокойно Ана. — Тръгвай.
— Не отваряй, преди да чуеш, че съм излязъл.
— Знам — кима тя. — Тръгвай.
Което и правя. Но веднаж излязъл на стълбището, не се спускам надолу, а оставам до вратата, за да извърша една дребна операция върху звънеца. Тоя звънец виси тук навярно маса време неизползуван, защото е развален, и ето че сега е дошъл часът да влезе отново в действие, макар и не като звънец, а като проводник. Звънчевият механизъм е окачен в коридорчето до самата врата на спалнята. Своевременно съм поставил в металната полусфера на механизма едно дребно по размери, но твърде чувствително микрофонче, като съм го скачил за жичката. Остава само да свържа отсамния край с една малка мембрана, за да мога да участвувам поне като слушател в предстоящия разговор. Това е именно и операцията, която извършвам.