Няма нищо по-хубаво от лошото време

Райнов Богомил Николаев

«Щом са се решили на крайни мерки, защо не са ликвидирали и Моранди?»

И ще ме улучи право в слепоочието. А после ще погледне разсеяно към прозореца, сякаш нищо не е казал и сякаш разговорът съвсем не го интересува, и изобщо просто по някаква случайност е попаднал тук в момента на тоя разговор.

Полковникът ще ме засече в подробностите. Сивите му очи ще се присвият леко в малко недоверчив и малко изпитателен израз и жълтият му тютюнев показалец ще се забие в пространството:

— Кога Конти е съобщил за сделката, предложена му от Любо? Преди или след срещата си с Любо?

— Ако е съобщил преди

срещата, защо е трябвало да идентифицира Любо, когато ония биха могли сами да проследят срещата?

— Ако е съобщил след срещата, значи, той се е бил вече разделил с Любо. Тогава по какъв начин го е открил наново и насочил човека от буика подире му?

— Друго. Ако Конти е информирал своите след срещата, как си представяш да се замисли и осъществи в такова късо време едно убийство?

И тъй нататък, все от тоя род, все такива неудобни въпроси като костеливи орехи, които трябва да троша със зъби, длъжен съм да ги троша, след като съм се ангажирал с една хипотеза.

В момента аз вече съм намерил отговора на всички тия гатанки, понеже през последните дни съм разполагал с голям излишък от свободно време. Но бог да ти е на помощ, ако две дузини подобни въпроси ти се струпат ненадейно по време на едно съвещание, без да си имал възможност да ги обмислиш предварително. В такъв случай генералът ще разпери ръце и ще каже с видимо съчувствие:

— Достатъчно. Да оставим човека да си събере мислите.

Едно такова съчувствие, от което усещаш по гръбначния ти стълб да потича струйка студена пот, додето излизаш в коридора и чуваш гласа на полковника от едната си страна:

— Представяй си, че си на тяхно място, че работиш с техните методи и че си умен колкото тях: не по-малко, но не и повече.

А от друга страна гласът на шефа:

— По-малко си представяй, а повече анализирай безспорно даденото. Фантазиите, драги…

Безспорно даденото. Аз го въртя това безспорно дадено оттук и оттам, оглеждам го от всички страни фиксирам го като серия от детайли и като общ изглед, додето през това време се мъкна из града подир тълпите туристи и давам вид, че също като тях се занимавам с любопитство. Любопитство обаче не пред венерите на Тициано въпреки вроденото ми уважение към физиката на другия пол.

Искрено казано, не обичам туристите. Но за такъв като мене е твърде удобно да потъне в тия навалици, които се носят насам и натам с разноезични крясъци, срещат се и се разминават, катерят се по гондолите и слизат от мраморните стълби на дворците, целят се хищно в паметниците с кинокамери и фотоапарати, блъскат се пред магазините за сувенири и изтощени берат душа под навесите на кафенетата.

Изключително удобство. Пълна анонимност. Но за удобството винаги се плаща. Тук всичко живее от чужденците — общината, банките, хотелите, заведенията, музеите, търговците, лодкарите, кюретата, просяците, дори голяма част от случайните минувачи, които разменят запасите си от сведения за тоя чуден град срещу малка почерпка. Отвсякъде те дебнат, на всеки ъгъл те причакват, скубят те с «куверти» и проценти над процентите, тикат ти в ръцете входни билети и пощенски картички, изнудват те да купуваш вещи, от които нямаш никаква нужда, и с ловки внезапни удари те карат да скачаш от кея в коварно подложени моторници за разходка до Лидо.

Минавам покорно през всички изпитания. Люшкам

се в разни лодки по вълните под палещото слънце, крача из безкрайни дворцови зали, завирам се в усойни подземия, вися пред картини и стенописи, надничам от звънарници и мостове и слушам залповите обяснения на чичеронето, който отмята всяка забележителност с по пет готови фрази. Минавам стоически през всички мъчилища може би защото през цялото време си мисля за своите работи.

«Щом са се решили на крайни мерки, защо не са ликвидирали и Моранди?»

* * *

Туристическата ми одисея трае две седмици. Въздържам се от всички ония действия, които при други условия бих предприел незабавно. Най-важното: никакви опити за проследяване на Моранди.

«Защо не са ликвидирали Моранди?»

«Защото са го запазили като примамка»…

Такъв е един от възможните отговори на въпроса. Може би не най-верният, но достатъчно вероятен, за да ме накара да се държа известно време по-далеч от единствената установена писта. Има и втора — човекът с огледалните очила, обаче засега тя тъне в неизвестност.

Все пак не съм дотам заразен от туристическото лекомислие, че да не свърша и някои полезни неща. Първо, установявам контакт с фирмата за кристали «Мурано». Един делови разговор, един куп ценоразписи, няколко пазарлъка за комисиона — цялата тая комедия — с цел за елементарно легендиране. Второ, въоръжен с адресите от телефонния указател, правя бегла очна справка за предприятието «Зодиак» и за жилището на Моранди. Трето, с оглед на обстановката уточнявам плана си за действие.

И ето пак сме понеделник. Един понеделник, който също като по-раншните дни минава в празноглаво изкачване и слизане по мостове и мраморни стълбища, но само в рамките на работния ден. Работният ден в «Зодиак» е до шест, затова в шест и четвърт сядам да изпия едно мартини на терасата на «Сирена» — кафенето, намиращо се за мой късмет през две сгради от жилището на Моранди.

Площадчето пред кафенето е оживено, на терасата също има доста народ, така че за един път наблюдението отблизо не е свързано с особен риск. По време на второто мартини зървам Моранди да се движи между минувачите към дома си. Същия наперен вид и същата смешна шапчица, синьосива, с малка периферия. Моранди минава на педя от масата ми, без да обърне нула внимание на публиката, и се прибира. Задачата ми за днес е може би свършена.

Оказва се, че не. Половин час по-късно Моранди отново се появява, този път крачещ в обратна посока, приближава терасата на кафенето и рязко се упътва право към мене. Той ме задминава, като небрежно блъсва свободния стол, и сяда до масата зад гърба ми.

Новодошлият, изглежда, е свой човек в заведението. Той разменя с келнера няколко думи за жегата през изтеклия ден и поисква едно двойно чинцано с лед. Моята чаша е празна, а известно е, че неконсумиращият субект винаги изглежда по-подозрителен от консумиращия. Затова правя знак на келнера да приближи и си поръчвам вечеря. Поръчвам я придирчиво и с подробности, като формулирам някои изисквания за характера на месото и на гарнитурата, я изобщо давам да се разбере, че съм седнал тук не за черните очи на съдържателката, доста внушителна, пътем казано, по възраст и по тегло.