Обикновен гений
Шрифт:
— Все пак не мога да ви обещая, че цялата дейност на Кемп Пиъри ще бъде прекратена — поклати глава човекът насреща им.
— В такъв случай имаме проблем — въздъхна Шон. — Надявам се добре да си помислите, ако случайно ви минава мисълта да отстраните двата проблема, които в момента стоят пред вас. Разполагам с пет копия от записа, който вече познавате. Всички са на различни и сигурни места. Ако ние с Мишел не умрем в съня си, щастливо навършили деветдесет, едно от копията ще отиде директно при жадуващия за „Пулицър“ журналист, за когото вече ви споменах. Останалите ще отидат съответно
— Дотук копията са четири — бързо изчисли белокосият. — А петото?
— То е запазено за президента. Обзалагам се, че много ще му хареса.
— Значи стигаме до задънена улица, така ли?
— Добрите адвокати винаги търсят компромис — отвърна Шон, стана и закрачи напред-назад. — Ето моето предложение: в Кемп Пиъри има скрито съкровище.
— Моля?! — объркано го погледна белокосият.
— Просто млъкнете и слушайте. Съкровището е скрито в основите на ловната хижа Порто Бело, принадлежала някога на лорд Дънмор. Злато, сребро, скъпоценни камъни, които сигурно струват милиони.
— Господи! — възкликна мъжът.
— Преди да споменавате името на Създателя и да си представите купчината банкноти, съкровището трябва да бъде продадено на търг, за да получи максимално висока цена. Правителството също може да го купи, стига да пожелае. За мен няма значение, но получената сума трябва да се раздели на три равни части.
Белокосият извади лист и писалка.
— Ясно. Предполагам, че всеки от вас ще поиска по една част.
— Нищо подобно! — отсече Шон. — Едната част ще бъде прехвърлена на Виджи Тюринг. Тя едва ли ще замени убития й баща, но все пак е нещо. Вторият дял отива за двете деца на Лен Райвест. Те учат в колеж и парите ще им трябват. А третия ще предадете на семейството на съдебния лекар, който бе убит при газовата експлозия. Дотук ясен ли съм?
— Да — кимна мъжът, усърдно записвайки си всичко.
— Много добре. Имайте предвид, че лично ще проверя сумите, които ще получат тези хора, тъй като много добре познавам бюрократичните похвати, с които ще се опитате да им отнемате поне половината. Ако трябва специален закон от страна на Конгреса, нека го гласуват. Но парите трябва да отидат при получателите си, освободени от всякакви данъци.
— Няма проблем — кимна събеседникът им.
— И аз така мисля.
— Но първо искаме да се срещнем с Виджи — обади се Мишел. — И да се уверим, че е добре.
— Мога да го уредя.
— Тогава го уредете, и то по-бързо — рече Шон.
— Дайте ни една седмица.
— Добре, но не повече.
— А вие ще си държите устата затворена, нали? — погледна ги очаквателно мъжът.
— Точно така — кимна Шон. — Не искаме да попаднем в затвора.
— И ще получим копията?
— Да, ще ги получите.
— Можем ли да ви вярваме?
— Точно толкова, колкото и аз на вас.
92
Седмица по-късно Шон и Мишел проведоха среща с Джоун Дилинджър в нейния офис. На нея присъства и още един човек, който отказа да се представи. Той съобщи, че собствениците на Бабидж Таун им благодарят за свършената работа, и им връчи чек. Един бърз поглед
— Надявам се, че сте намерили заместници на Чамп и Алиша, които несъмнено са били ценни за вас — обади се Шон.
— О, да, намерихме — небрежно отвърна мъжът без име. — А благодарение на вас те вече няма да бъдат под електронно наблюдение.
След тези думи непознатият се насочи към изхода, а Шон не се стърпя и подхвърли:
— Но защо изразходвате толкова време и средства за нещо, което ще блокира прогреса в световен мащаб?
— Кой ви каза, че в Бабидж Таун се работи върху подобни проекти? — рязко се обърна онзи.
— Един-двама истински гении.
— Дори да допуснем, че в думите ви има известна доза истина, нещата са далеч по-сложни — отвърна непознатият.
— Но вие сте готови да хвърлите заровете, така ли? — възкликна Шон. — Да рискувате бъдещето на човечеството?
— Ако не го сторим ние, ще го направи някой друг.
— Писна ми от гении — въздъхна Мишел, след като непознатият напусна кабинета.
— Добра работа свърши, Шон — усмихна се Джоун. Поколеба се за момент и добави: — Вие също, Максуел. Доколкото съм осведомена, Шон не би могъл да се справи без вас.
Тя не знаеше нито за изтезанията, на които ги бе подложила Валъри Месълайн, нито за договорката им с правителството. И никога нямаше да узнае.
Двете жени неохотно си стиснаха ръцете.
Вкараха колата в подземния паркинг на жилищния блок и отвориха багажника да си вземат нещата. В същия момент до тях спря лимузина, от прозореца на която надникна Иън Уитфийлд.
— Качвайте се! — сухо заповяда той.
Те се настаниха на седалките срещу него.
— Съжалявам, че не можах да ви освободя по-рано — рече Уитфийлд.
— Как изобщо успя да обърнеш всичко срещу шефката си? — полюбопитства Шон.
— Разбрал си, че продава част от наркотиците за своя сметка, нали? — неочаквано се намеси Мишел. — С това си я заковал.
— Как стигна до подобно заключение, Максуел? — отвърна с въпрос той.
— На летището ми направи впечатление, че част от балите не бяха натоварени на самолета на Чамп. По всяка вероятност именно те бяха делът на Валъри. Един възрастен държавен служител ни уведоми, че ЦРУ е поело грижата за унищожаването на дрогата, но Хейс и Вернис се оплакваха, че районът е наводнен с наркотици.
— Въпреки връзките си Валъри не би могла да организира сама подобен канал! — отсече Уитфийлд.
— Това обяснява редовната й поява из местните заведения — щракна с пръсти Шон. — На практика не е флиртувала с клиентите, а е пласирала дрогата.
— В крайна сметка успях да накарам част от хората й да пропеят — кимна Уитфийлд. — С тяхна помощ разкрих плановете й, а вашият арест свърши останалото.
— Но защо рискувахте да изнесете наркотиците със самолета на Чамп, като спокойно бихте могли да ги унищожите на територията на Кемп Пиъри? — попита Мишел.