Обикновен гений
Шрифт:
— Виджи беше в самолета му. И нея ли щеше да убие?
— Не. Целта ни беше да спасим момиченцето от Валъри. Но точно в този момент ти реши да се намесиш!
— О, боже! — отчаяно въздъхна Мишел.
— Чамп ме помоли да ти предам и още нещо — добави след кратка пауза Уитфийлд. — Първо, че на света има много неща, за които си заслужава да живееш, и второ — да не си и помисляш някога отново да опитваш да управляваш самолет. Не съм много сигурен, че съм го разбрал…
Мишел сведе очи.
— Значи Чамп е добре, така ли? — тихо попита
— Да. Получи ново назначение, също като мен.
— Защо отвлякоха Виджи? — вдигна глава тя.
— В нотите на песента имаше закодирано послание, което Алиша успя да разчете, разбира се, с помощта на мощните компютри в Бабидж Таун. Оказа се, че в него е използван немският шифър „Енигма“ от времето на Втората световна война.
— Знаех си аз! — горчиво поклати глава Шон. — Идеята за „Енигма“ й я подхвърлих аз, а след това тя излъга, че не е успяла да разкодира посланието. А ключът към него е самата Виджи. Един жив ключ.
— Много ни помогна и заглавието на песента — добави Мишел. — „Шенандоа“.
— Вярно — кимна Шон.
— А какво научихте от разшифрованата песен?
— В нея се описват голяма част от нещата, които Мънк Тюринг е открил в Кемп Пиъри. Което беше достатъчно за Валъри да заповяда отвличането на детето.
— Алиша ли го е направила? — извика Мишел.
Уитфийлд кимна.
— Предполагам, че не е кой знае какво в сравнение с останалата й дейност, но тя ни помогна да качим Виджи на самолета. Предполагам, че е изпитвала силна привързаност към нея, защото операцията беше свързана с огромен риск.
— Вероятно е така — призна Шон.
— Едно нещо не мога да разбера, Иън — въздъхна Мишел. — Как можеш да работиш за хора, които се занимават с трафик на наркотици?!
Уитфийлд сви рамене.
— За да се направи опиум, е нужно маково семе. А за да се направи хероин е нужен опиум. В момента икономиката на Афганистан се крепи единствено на реколтата от мак. Ако ние не изкупуваме тази реколта, ще го сторят терористите. А огромната печалба от търговията с наркотици ще използват за нападенията си срещу нас. Понякога се получава така, че сме принудени да изберем по-малката от двете злини.
— Но тя си остава злина! — тръсна глава Мишел. — А Валъри вършеше чисто престъпление!
— Валъри беше истински престъпник — съгласи се Иън. Може да ви прозвучи налудничаво, но аз съм сигурен, че след изтезанията тя щеше да ви ликвидира — ей така, от злоба. Била е убедена, че ще й се размине. Смяташе, че ролята й в ЦРУ е доста по-различна от моята.
— Искам да те попитам и още нещо, Иън — погледна го в очите Шон. — По какъв начин е проникнал в базата Мънк Тюринг?
— Мисля, че ви дължа тази информация — кимна след кратко колебание Уитфийлд. — Прекосил е реката, използвайки специален уред за придвижване под вода. Открихме го в близост до брега.
Шон погледна Мишел.
— Не, това е…
— Всъщност открихме два — побърза да добави Уитфийлд. — На втория се натъкнахме през онази ужасна нощ. — Очите му подозрително
— Умните хора винаги мислят еднакво — усмихна се Шон.
Лимузината забави ход и спря.
— Пристигнахме — отвори вратата Уитфийлд. — Не бързайте, аз ще ви почакам отвън.
93
Жената, която им отвори, имаше поразителна прилика е Виджи.
— Вече ви чака — съобщи тя и ги покани да влязат.
— Вие ли сте майка й? — попита Мишел.
— Не, аз съм леля й. Горката ми сестра почина преди години. Хората казват, че много си приличаме.
Влязоха във всекидневната. Виджи започна да свири на пианото в момента, в който зърна Мишел. А тя седна до нея и я прегърна.
Лелята се представи като Хелън.
— Дори не знаех, че са във Вирджиния — каза тя. — Нищо не бях чула и за ужасния инцидент с Мънк. Един ден Виджи просто се появи на вратата и аз щях да припадна.
— Мънк е имал родителските права, така ли?
— Животът на сестра ми беше много объркан — понижи глас Хелън. — Наркотици, психическо заболяване. Опасявахме се, че малтретира и детето. В крайна сметка Мънк успя да се раздели с нея, но аз все си мисля, че и ние трябваше да се намесим. Но сега ще компенсирам този пропуск, тъй като възнамерявам да я осиновя.
— Чудесно, Хелън — обади се Мишел, която неусетно се беше отдалечила от Виджи. — Тя е много специално дете.
— Знам, че се нуждае от специализирана помощ. Отначало се страхувах, че ще струва много скъпо и няма да мога да си го позволя, но неотдавна научих, че Мънк й е оставил значително състояние. Виджи ще разполага с достатъчно средства за всичко, от което се нуждае.
— Ако имате нужда от добър психолог, аз ще ви предложа едно име — обади се Шон. — Двамата вече се познават.
Виджи дръпна Мишел към прозореца и посочи близкото езеро.
— Искаш ли да отидем там?
— А ти искаш ли? Предполагам, че не си забравила какво се случи последния път.
— Тогава бях сама. Но ако отидем двете, всичко ще бъде наред, нали?
— Точно така.
По обратния път към колата Мишел погледна Шон и тихо подхвърли:
— Предвид факта, че сам откри съкровището, ти постъпи наистина много щедро.
— Открил го е Хайнрих Фукс — поклати глава Шон. — Но това, което видях там, ми помогна да получа отговор на въпроса, който ме измъчваше дълго време.
— Какъв въпрос?
— Помниш ли червеникавите петна по ръцете на Мънк?
— Да. Следи от ръжда, получени при прескачането на оградата.
— Не са били от ръжда. Оградата беше абсолютно нова. Мънк ги е получил, докато е къртил тухлите от стената, зад която беше скрито съкровището, също като мен. — Поклати глава и добави: — Бях заблуден. „Кодове и кръв“ няма нищо общо с Алън Тюринг и кръвната връзка помежду им. Мънк се е изразил буквално. Ръцете му са изглеждали окървавени, защото е изкопал съкровището.