Обикновен гений
Шрифт:
— Според теб колко пъти е прониквал на територията на Кемп Пиъри? — погледна го тя.
— Поне два, ако не и повече. Явно е видял това, което видяхме и ние, но за разлика от нас не е успял да се измъкне. Фактът, че е закодирал наблюденията си в песента, говори, че отначало е тръгнал да търси само съкровището, но после е решил да разкрие незаконната дейност на територията на базата.
— Но как е мислил да го измъкне? Златото не се пренася лесно.
— Отначало го е приел само като предизвикателство просто защото е бил гений. Обикновен гений.
— А иронията на съдбата, за която е споменал пред Райвест?
— Със сигурност е имал предвид факта, че най-голямата шпионска организация на планетата не е подозирала за съкровището, което буквално е било под краката й.
Спряха пред лимузината и Уитфийлд отвори вратата.
— Трябва да финализираме сделката — каза той.
— Имаш предвид копията от видеозаписа ли? — погледна го Шон, изчака кимването му и влезе в колата.
Шофьорът получи съответните указания и потегли. Своевременно прибрал копията от Хорейшо, Шон ги беше разпръснал в няколко тайника. Измина известно време, преди да ги съберат, но най-после всичко беше наред. Уитфийлд пое касетите, огледа ги и внезапно върна една от тях обратно на Шон.
— Те знаят, че са пет, Иън — поклати глава Шон. — Ако им предадеш една по-малко, най-вероятно и ти ще катастрофираш някъде в Китай, а ние също няма да видим бял ден.
— Ще направя допълнително копие — отвърна Уитфийлд. — Не си го чул от мен, но държа да ти кажа, че когато имаш работа с ЦРУ винаги трябва да имаш скрит коз. Ще кажа, че няма как да знаем точния брой на копията, които си направил. Това ще бъде достатъчно за безопасността ви.
Лимузината спря.
Шон слезе, поколеба се за момент и се наведе над прозорчето.
— Виж какво, Иън. Знам, че едва ли ще видим повече, но ако някога се нуждаеш от помощ, не забравяй, че във Вирджиния имаш двама истински приятели.
Уитфийлд здраво стисна ръцете им и леко въздъхна.
— Ако съм научил нещо от този занаят, то е, че дяволски трудно се намират истински приятели!
94
В един мрачен ден в началото на ноември Шон закара Мишел до кабинета на Хорейшо.
— Не искам да го правя, Шон — примоли се Мишел. — Наистина не искам!
— Хей, ти успя да се измъкнеш жива дори от място като Кемп Пиъри! — отвърна той. — А доколкото те познавам, никога не си се отмятала от думите си!
— Благодаря за подкрепата — горчиво рече тя.
Хорейшо ги очакваше.
Шон се обърна към вратата, но Мишел се вкопчи в ръката му.
— Моля те, остани!
— Идеята не е добра — поклати глава Хорейшо, срещнал питащия поглед на приятеля си.
— Но аз искам да остане!
— По този въпрос ще трябва да ми се довериш, Мишел. Той не може да остане.
Хипнотичният сеанс започна веднага след като Шон напусна кабинета.
Няколко минути по-късно Мишел се върна в детството си, а след още малко усилия от страна на Хорейшо стигна и
Очите й бяха широко отворени, но умът не контролираше съзнанието й. Хорейшо я наблюдаваше с професионален интерес и нарастваща болка. На моменти тя говореше съвсем по детски, после изведнъж преминаваше към речника и разсъжденията на възрастен човек, който подсъзнателно се опитва да разбере и анализира една драматична случка в живота си.
В онази нощ се бе появил мъжът в униформата. Мишел не помнеше да го е виждала преди. Когато той дойде, тя спеше — по изключение при майка си, която през цялата вечер беше много нервна. Тя каза на мъжа да си върви, защото не иска да го вижда повече. Отначало той прие думите й с усмивка, но после се ядоса. В един момент започна да се съблича. Когато посегна към майка й, тя се обърна и каза на детето да бяга. Мъжът започна да дърпа дрехите на майка й. Тя се съпротивляваше, но мъжът беше много силен и я повали на пода.
Една секунда беше достатъчна за Мишел. Беше държала в ръце пистолета на баща си — незареден, разбира се. Издърпа оръжието на военния от кобура, който лежеше на канапето заедно с дрехите му. Насочи го в гърба на мъжа и натисна спусъка. В средата му се появи голям червен кръг и той умря, проснат върху майка й. А тя беше толкова шокирана, че припадна.
— Аз го убих — прошепна Мишел и сълзите й рукнаха. — Аз убих човек!
Когато баща й отвори вратата, тя продължаваше да стои с пистолет в ръка. Не знаеше защо се връща толкова рано. Той изтръгна оръжието от ръцете на Мишел и вдигна тялото на мъжа от майка й. Направи опит да я свести, но тя беше загубила съзнание. Вдигна я на ръце и я пренесе на леглото, после се върна и хвана ръката на Мишел.
— Той ми стисна ръката и каза, че ще излезе за малко, но веднага ще се върне — прошепна тя. — Аз се разпищях и го помолих да не ме оставя сама. Вкопчих се в крака му и отказах да го пусна. Стисках го толкова силно, че той отстъпи и каза, че ще ме вземе със себе си. Качи ме отпред, после пренесе тялото на мъжа и го постави отзад, на пода между седалките.
— А защо не го сложи в багажника? — попита Хорейшо.
— Защото беше пълен с някакви боклуци — бързо отвърна Мишел. — Затова татко го сложи отзад. Аз видях лицето му. Очите му бяха отворени, но беше мъртъв. Знаех, че е мъртъв, защото аз го бях застреляла. А когато застреляш някой, той умира. Винаги умира.
— Какво направи баща ти? — попита Хорейшо.
— Покри го с вестници, а върху тях хвърли старото си палто и разни други неща. Каквото успя да намери. Но аз продължавах да виждам очите на мъжа, вперени в мен. Разплаках се и казах на баща ми: „Тате, той продължава да ме гледа! Накарай го да престане!“
— Какво направи баща ти?
— Затрупа го с още неща. Вече не го виждах. Очите му най-сетне престанаха да ме гледат.
— Къде отидохте с колата?
— Горе в планината. Татко спря и слезе, но каза, че скоро ще се върне. И наистина се върна.