Обикновен гений
Шрифт:
— Ще се наложи да носиш маска и ръкавици — предупреди го той. — А не е зле и да провериш кога за последен път си се ваксинирал против тетанус.
Мишел го чакаше в стаята за посещения на клиниката. Видът й го обнадежди. Лицето й изглеждаше почти както преди, наскоро измитата коса се спускаше на вълни, дрехите й бяха спретнати и чисти. Надеждата му нарасна, когато тя го прегърна за добре дошъл, изслуша го и отговори на въпросите му кратко и ясно.
— Колко ще останеш в тоя Бабидж Таун? — попита тя, след
— Все още не знам. Намира се на майната си, ще стигна дотам с частен самолет, който ми уреди Джоун. Пътуването с кола е прекалено дълго.
— А как е параноичната ти бивша приятелка Джоун?
Въпросът беше зададен язвително, но той го прие като още едно доказателство, че Мишел е по-добре.
— Няма да пътува с мен, ако точно това имаш предвид. Отивам при някакъв тип на име Лен Райвест, който е началник на охраната в Бабидж Таун. Преди време двамата с Джоун са работили заедно и именно той е препоръчал фирмата й.
— Доколкото разбрах, става въпрос за убийство.
— Все още не знаем дали е така. Жертвата се казва Мънк Тюринг, който е работел там.
— А какво по-точно представлява Бабидж Таун?
— Описаха ми го като мозъчен тръст, чиито разработки имат най-вече приложение в практиката. Според Джоун обаче там се занимават със секретни разработки.
— Кой го ръководи?
— Човек на име Чамп Полиън.
— Мънк? Чамп?
— Знам, че звучи шантаво — въздъхна Шон. — Но нямаше как да откажа парите, които предложиха.
— С тях ли плащаш престоя ми тук? Отлично знам, че застраховката ми не може да го покрие.
— Ти гледай да се оправиш, а останалото е моя работа — тръсна глава той.
— Оправям се, чувствам се добре. — Мишел се огледа и понижи глас: — А и тук стават някои странни неща.
— Странни неща ли? — учудено я изгледа Шон. — Какви?
— Подозрителни шумове през нощта. Разни типове се появяват там, където не би трябвало да бъдат.
Шон изпусна въздуха от гърдите си и поклати глава.
— Ще ми обещаеш ли да стоиш настрана? Ще бъда далеч, без възможност да ти помогна.
— Кой го казва, господи! Заминаваш някъде из пущинаците, за да разследваш убийство. Аз трябва да се безпокоя за теб.
— Обещавам да внимавам.
— Като изляза оттук, ще дойда да ти помагам.
— Чух, че двамата е Хорейшо вече имате напредък.
— Не мога да понасям тоя кучи син!
— Аха, значи наистина имате напредък.
Няколко минути по-късно той се надигна с намерението да тръгне и тя се вкопчи в ръката му.
— Моля те да бъдеш внимателен, Шон! Обади се в момента, в който нещата започнат да излизат извън контрол. Веднага ще тръгна, обещавам!
— Ще си пазя гърба — обеща
— А кой ще те пази отпред?
— Не се притеснявай, ще се справя — отвърна той и насочи пръст в гърдите й. — Но най-важното е ти да се оправиш. Едва след това ще можем да възстановим добрия си екип, движен от борбата между противоположностите.
— С нетърпение очаквам този момент.
— Аз също — тихо промълви той.
В момента, пътувайки към Бабидж Таун, той наистина чувстваше липсата й. Но партньорката му трябваше да извърви дълъг път към пълното си възстановяване и Шон дълбоко се терзаеше от мисълта, че тя няма да успее.
Колата следваше извивките на река Йорк. Ято птици се вдигна от близките храсти, почти едновременно с него стадо сърни пресече асфалта. Последната от тях се размина на сантиметри с дебелата броня на джипа и Шон веднага си представи как разклонените рога пробиват стъклото и го приковават към кожената седалка на хамъра.
— Има ги много по това време на годината — отегчено промърмори шофьорът.
— Да не би да означава, че ни застрашава внезапна смърт? — сопна се Шон.
Вдясно от пътя се появи голо поле, пресечено от коритото на реката. В далечината отвъд него се очертаваше висока мрежеста ограда с два реда бодлива тел в горния край. Пространството пред нея беше осеяно с предупредителни табели.
— Това ли е Кемп Пиъри? — попита той.
— Царството на шпионите. Наричат го „Фермата“.
— Бях забравил, че е в този район — подхвърли Шон. Изобщо не беше забравил, но се надяваше проявата на невежество да насърчи словоохотливостта на човека зад волана.
— Местните хора няма как да забравят — заяви той.
— Защо? — погледна го с усмивка Шон. — Да не би нощем да изчезват деца и домашни любимци?
— Не, но това лесно можеше да се случи и на самолета, с който пристигнахте. Бас държа, че е бил на мушката на някоя ракета земя-въздух до момента на приземяването си. Ако случайно беше навлязъл в забранената зона, със сигурност щяхте да се приземите доста по-бързо от очакваното.
— Вероятно е така — кимна Шон. — Надявам се, че осигуряват доста работни места на местните хора.
— Да, ама и изнасят разни неща.
— Какво имате предвид?
— Отначало базата е била управлявана от флота. Обучавали са тюлени по време на Втората световна, като за целта са изгонили всички местни.
— Как така са ги изгонили?
— Ей така. По онова време тук е имало две градчета — Магрудър и Биглърс Мил. Моите баба и дядо са живели в Магрудър, но по време на войната са ги изселили в района на Джеймс Сити. След края на войната флотът се изтегля от базата, но в началото на петдесетте отново се връща. И оттогава до ден-днешен това е забранена територия.