Обикновен гений
Шрифт:
— Нека опитам аз — намеси се Мишел. — Мисля, че успях да постигна известна близост.
— Каза ли ти, че те харесва? — полюбопитства Хорейшо.
— Да. Но преди това подчерта, че не харесва теб!
— Не мога да не отбележа удоволствието, с което ми съобщаваш този факт — каза психоаналитикът.
— Нещо друго ми се струва доста странно — обади се Шон. — Жилището на Райвест е на централната алея, но никой не е видял появата или оттеглянето на евентуалния му убиец.
— Сигурен ли си, че твоят приятел шерифът е разпитал
— Надявам се, че е така. Но може и да греша. Може би ние трябваше да издирим евентуалните свидетели.
— А аз какво да правя, докато вие се подготвяте за самоубийство?
— Това означава ли, че… — започна Шон, но Хорейшо го спря с ръка.
— Да, означава, че оставам. Вероятно съм точно толкова откачен, колкото сте и вие. Единствената ми утеха е, че като ни заключат в онази голяма къща, ще разполагаме с много свободно време за сеанси. Предлагам да ми възложиш някаква задача, преди да съм се осъзнал. В противен случай ще скоча на любимия си харли и ще избягам накрай света — далеч от откачалки като вас!
— Можеш да поговориш с един човек на име Саут Фрийман, който живее в Арч, Вирджиния. Издава тамошния вестник и е един от най-добрите познавачи на местната история. Кажи му, че аз те пращам. Опитай се да измъкнеш максимално количество полезна информация за региона.
Хорейшо тръгна към мотоциклета си. Преди да потегли, той се обърна и прошепна на Мишел:
— Какво реши за хипнозата?
— Нека се разберем така: ако се върна жива и здрава от предстоящата мисия, ще ти позволя да ме хипнотизираш.
— Планирането на проникване в базата е категорично доказателство, че и двамата сте готови за освидетелстване — въздъхна Хорейшо. — Но вие си го знаете, нали?
— Пожелай ми късмет, Хорейшо.
Дрезгавият глас на психоаналитика достигна до слуха й миг преди да затръшне вратата на джипа.
— Късмет, Мишел.
57
Рано следващата сутрин Мишел и Виджи излязоха на разходка. Поеха по пътеката към реката и не след дълго вече седяха на кея, потопили крака във водата. Мишел направи няколко опита да насочи разговора към кодовете и кръвта, но Виджи ловко избягваше темата.
— Кога пак ще гребем с лодката? — попита по едно време тя.
— Когато пожелаеш, ако искаш и веднага.
— Не, само попитах — поклати глава детето и посочи отсрещния бряг. — Не обичам онова място.
— Кемп Пиъри? Защо? Заради това, което се случи с Мънк?
— Не точно — небрежно отвърна Виджи.
— Тогава защо?
— Мънк дълго го нямаше — смени темата тя. — Дълго време бях сама.
— Кога? Когато замина за чужбина ли? — Виджи кимна, а Мишел се учуди, че досега не й беше хрумнало да зададе този въпрос. — А знаеш ли защо замина? Защо е ходил на всичките онези места?
— Когато се върна, говореше само за Алън Тюринг. Нищо, че беше ходил
— Кога отиде за пръв път?
— Още преди да се преместим тук. Тогава живеехме на друго място.
— Къде?
— В Ню Йорк. Там не ми харесваше, защото живеехме в апартамент. Всички съседи бяха стари. Миришеха на лошо и аз не ги обичах. С изключение на един старец, когото много харесвах. Мънк също го харесваше. Разговаряха често, макар че старецът говореше странно и почти не му се разбираше.
— Спомняш ли си за какво говореха? — попита Мишел колкото да поддържа разговора по темата, без да очаква да научи нещо важно.
— Не съвсем. Бъбреха си за неща, случили се отдавна.
— Разбирам.
— А аз свирех на пиано, за да не ги слушам.
— Но нали каза, че си харесвала стареца?
— Така е. Но той говореше за минали неща, които не разбирах.
— Е, възрастните хора често го правят, защото обичат да си спомнят миналото. А на Мънк вероятно му е било интересно.
— Старецът знаеше много за математиката и за разни други науки. Показваше стари карти на Мънк, пишеше дълги редици от букви на лист хартия и питаше татко дали ги разбира.
— Кодове ли?
— Май да.
— Но ти каза, че са били букви, докато Мънк е разбирал от числа, нали?
— Мънк казваше, че историята е пълна с числа, с важни числа. Преди много време Алън Тюринг ги е използвал, за да помогне да свърши една голяма война. Но са използвали и букви от азбуката.
— За това ли си говореха със стареца? За Алън Тюринг и Втората световна война?
— Понякога, но невинаги.
Нетърпелива по природа, Мишел с мъка преглътна думите, които й се искаше да изкрещи. Защо не прекратиш проклетата игра, малка хитрушо?! Защо не ми кажеш истината? Но вместо това попита колкото се може по-спокойно:
— А за какво си говореха обикновено?
Виджи скочи и се втурна нагоре по пътеката.
— Настигни ме! — извика през рамо тя.
Мишел го стори с пет-шест крачки, но после умишлено забави темпото.
— Предлагам да се надбягваме до къщата — престорено задъхано подвикна тя. — Ако те победя, ще ми разкажеш за кодовете и кръвта. Ако ти ме надбягаш, обещавам никога повече да не те питам за тях. Съгласна ли си?
— Да! — извика Виджи и без да губи нито секунда, полетя по пътеката. Миг по-късно изскочи иззад последния завой, зърна дома на Алиша и нададе тържествуващ вик. На три-четири метра от финала се обърна да види къде е Мишел и със смайване проследи как фигурата й се стрелва покрай нея, прелита над стъпалата към верандата и спокойно се отпуска на най-горното от тях.
— Ти ме измами! — бързо се окопити тя.
— Как по-точно? — спокойно я изгледа Мишел. — Ти тичаше, аз — също. Спечели по-добрата. А сега трябва да изпълниш облога.