Обикновен гений
Шрифт:
— Той се интересува от смъртта на Мънк Тюринг, нали? — попита Саут, изчака гостът му да потвърди и добави: — Аз също. Но имам едно условие: ако благодарение на мен стигнете до нещо конкретно, искам изключителните права върху публикациите за него. Изключителните, разбирате ли? С тяхна помощ ще върна скучния си ежеседмичник на медийната карта!
— Не съм сигурен, че мога да обещавам от името на Шон — поклати глава Хорейшо.
— В такъв случай изчезвайте! — сряза го Фрийман. — Не правя услуги безплатно, това противоречи на принципите ми.
Колебанието
— Добре, поемам тази отговорност — рече той. — Ако разрешим случая благодарение на информация от ваша страна, вие ще получите изключителните права върху първата публикация. Ако искате, мога да го направя и в писмена форма.
— Писмената форма не струва нищо за днешните адвокати мошеници — заяви Саут и протегна ръка. — Предпочитам обикновеното ръкостискане и честния поглед. Но ако ме прецакаш, бъди сигурен, че ще те намеря и ще ти сритам задника!
— Изразяваш се много ясно — усмихна се Хорейшо и стисна протегната ръка.
— Казвай сега от какво по-точно те интересува.
— Предлагам да караме поред. Аз имам известна информация за ЦРУ и Кемп Пиъри, но искам да знам повече заминалото на региона. Доколкото ми е известно, по време на войната базата е била използвана за подготовка на тюлени, но вероятно има още много неща, които не знам.
— Точно така. Вече казах на приятелите ти, че някога там имаше две градчета — Магрудър и Биглърс Мил. Както вероятно се досещаш, Магрудър носи името на един генерал от силите на Конфедерацията — тук това е почти задължителна практика. — Замълча за момент, после мрачно добави: — Но моите родители очевидно са имали нещо по-различно предвид, кръщавайки ме Саут. Юг.
— И то Саут Фрийман, свободен човек — натъртено добави Хорейшо.
— Тъй, тъй — кимна Саут, помълча малко и продължи: — Биглърс Мил е построен на мястото на една болница от времето на Гражданската война. Флотът пристигнал, когато всичко било застроено и благоустроено.
— Но защо военните са си харесали именно това място?
— Имаш предвид извън най-очевидната причина — че е било обитавано от бедни цветнокожи, за чиито права никой не го било грижа? Е, има и други, разбира се: евтина земя, вода в изобилие и прокарана от държавата железница между Уилямсбърг и Магрудър.
— Но защо? За транспортиране на моряци и боеприпаси ли?
— Да — кимна Саут. — Много хора не си дават сметка, че по онова време армията е използвала за придвижване главно железниците. Но в случая има и още нещо.
— Какво?
— Под управлението на флота базата е била използвана и като военен затвор.
— Военен затвор? Искаш да кажеш, че там са държали американски войници, извършили престъпления?
— Не. Държали са немски военнопленници.
— Военнопленници?
— Главно моряци от екипажите на потопени по Източното крайбрежие подводници и други бойни кораби. Разбира се, лудият им фюрер ги е смятал за избити. Това е причината за секретността. Държавата не е искала да се разчува, че тук има немски
— Но защо? Нима е било толкова важно?
— Хей, в момента ми задаваш въпрос за шейсет и четири хиляди долара! — ухили се Саут и насочи дългия си показалец в гърдите му.
— Ти явно си мислил по въпроса. До какво заключение стигна?
— До очевидното. Ако нашите бяха накарали тези момчета да говорят или да съобщят шифъра на „Енигма“, германците щяха да преобърнат света, за да ги открият и ликвидират. Имай предвид, че по онова време тук е гъмжало от немски шпиони и убийци. А съдейки по промяната в хода на бойните действия в Атлантическия океан, нашите със сигурност са накарали пленниците да проговорят за шифъра на „Енигма“.
— А какво е станало с тях след края на войната?
— Предполагам, че част от тях са се върнали в Германия. Няма логика нашите да са ги задържали. Но не всички са се върнали по домовете си. Там са ги очаквали единствено разрушения, мизерия и хаос. А роднините им са ги смятали за отдавна загинали. Според мен мнозина са останали в Америка и са започнали нов живот.
Хорейшо се замисли върху чутото, а Саут направи кратка пауза и продължи разказа си. Войната свършила, флотът се оттеглил и държавата обявила земята за ловен резерват. Но през 1951 г. военните се върнали и отново влезли във владение на базата. Оттогава тя останала затворена за обществото.
— ЦРУ пое управлението на Кемп Пиъри през юни шейсет и първа година, въпреки че официалният му статут продължава да бъде военна база. Ако обърнем внимание на датата, това си е чиста ирония на съдбата.
Хорейшо наостри уши. Според Шон същата фраза използвал и Мънк по време на риболовния излет в компанията на Лен Райвест.
— Защо „ирония на съдбата“? — попита той.
— Защото става само два месеца след фиаското на ЦРУ в Залива на прасетата. По същото време флотът официално обявява, че откриват нов център на мястото на базата за обучение, изпитания на нови съоръжения и други подобни. В резултат те прехвърлят на друго място част от дейността си. Уви, това е само прах в очите. Убеден съм, че именно през шейсет и първа година Кемп Пиъри се превръща в главен център за подготовка на шпиони на ЦРУ. След провала в Куба те са се чувствали унизени и съзнавали, че им трябва едно наистина добро място за подготовка на шпионските и диверсионните операции. Но иронията на съдбата не се изчерпва единствено с това.
— А с какво още?
— Нали ти споменах, че градът е кръстен на генерал от армията на Конфедерацията? Този генерал, наричан „принц Джон“ Магрудър, е бил всепризнат майстор на хитростите по време на бой. И ето че градът с неговото име се превръща в база на хората, които си изкарват хляба с лъжи и измами!
— Ясно — кимна Хорейшо, макар че изобщо не виждаше връзката с думите на Мънк по време на онзи риболов. — Това наистина е ирония на съдбата. Нещо друго?
Саут Фрийман се огледа, сякаш се страхуваше да не го чуе някой.