Обикновен гений
Шрифт:
61
Хорейшо благодари на Фрийман и пое към квартирата си. Не след дълго влезе в стаята и се зае да проверява съобщенията на телефонния секретар. Бяха много, но само едно от тях моментално привлече вниманието му. Набра номера и притисна слушалката до ухото си.
— Ало?
— Мисис Роуз? Хейзъл Роуз?
— Задръжте така. Тя е на съседното легло.
Хорейшо нетърпеливо зачака прехвърлянето на слушалката, после в ухото му бръмна плътен глас с южняшки акцент.
— Ало?
— Мисис Роуз, аз съм Хорейшо Барнс. Току-що прослушах съобщението ви.
— О, да, мистър Барнс. Исках да ви благодаря за всичко, което направихте за мен. Преместиха ме в дома, за който говорихме. Просто не мога да повярвам на очите си. Тук имат библиотека с истински книги, а не само списания.
Ентусиазмът на Хорейшо бързо се стопи. Беше се надявал, че възрастната жена си е спомнила още нещо за детството на Мишел.
— Много се радвам — отвърна в слушалката той. — Сигурен съм, че там ще се почувствате много по-добре. Благодаря, че се обадихте.
— Задръжте малко. Не се обадих само за да ви благодаря.
— Така ли?
— Спомних си нещо. Не знам дали ще ви помогне, но реших да ви го кажа.
— Отлично, мисис Роуз. Всичко ще ми бъде от полза.
Гласът на Хейзъл Роуз се сниши до шепот вероятно заради другата жена в стаята.
— Нали помните какво ви казах за Франк Максуел? Ходеше на вечерно училище, за да получи дипломата, която щеше да му позволи да заеме по-висок пост в полицията…
— Да, помня. Мишел вероятно се е чувствала доста самотна, защото по онова време братята й вече са били далеч от семейното гнездо.
— Така е. Но според мен тя не беше единствената самотна душа в онази къща.
— В смисъл?
— Не сте го чули от мен, да знаете!
— Заклевам се! Хайде, говорете!
В слушалката прозвуча тежка въздишка.
— Горе-долу по времето, за което говорихме, на улицата се появяваше една кола. Веднъж седмично, винаги малко встрани от къщата.
— Каква кола?
— Честно казано, аз почти не й обръщах внимание, особено в началото. Освен това сутрин, когато мъжът ми отиваше на работа, колата я нямаше. Знам го със сигурност, защото ставах да му приготвя закуската.
— А разбрахте ли чия е колата?
— Не. Но веднъж я видях и на друго място — паркирана пред „Деъри Куин“.
— Видяхте ли кой я караше?
— Да. Един хубавец в униформа.
— Каква униформа?
— Военна.
— Имаше ли казарма наблизо?
— Не, но в града действаше база за набиране на професионални войници.
— Значи този мъж е работил в нея, така ли?
— Може би. Никога не си направих труда да проверя, защото не ми влизаше в работата.
— Но защо мислите, че колата е имала някаква връзка с дома на Максуел?
— По онова време тя беше единствената къща край пътя, ако не броим нашата. А в останалите
— За разлика от Франк Максуел, така ли?
— Точно така. Но когато той си беше у дома, колата я нямаше.
— Сигурна ли сте?
— Абсолютно.
— И това просто ви направи впечатление, а? — скептично промърмори той.
— Направи ми впечатление едва след като дойдохте да си поговорим. Но има ли смисъл да се ровим в това след толкова години? Каква полза?
— Защо тогава решихте да го споделите с мен?
— Защото доста мислих и стигнах до заключението, че истината, каквато и да тя, може би ще помогне на Мишел. Тогава тя беше малко момиченце и едва ли има вина за случилото се, каквото и да е то.
— А според вас какво се е случило, мисис Роуз?
— Не мога да кажа, мистър Барнс. Това вече е ваша работа. Надявам се да ви бъде от полза. Поздравихте ли Мишел от мен?
— Разбира се. Тя ви помни много добре.
Гласът на старицата видимо трепна.
— Желая всичко хубаво на това момиче, нищо повече.
Хорейшо й благодари, остави слушалката и се облегна.
Току-що получената информация поставяше нещата в съвсем различна светлина, а това никак не му се нравеше.
62
По-късно през деня Хорейшо се премести в една от свободните стаи на Бабидж Таун. Мишел бе побързала да му съобщи, че Чамп Полиън е вдигнал забраната.
— Изненадан съм — промърмори той.
— Гениите също могат да си променят решенията.
— Не, не. Изненадан съм, че ти си го помолила.
— Откъде знаеш, че съм аз?
— Знам, и толкоз. Не забравяй, че аз съм докторът, който лекува глави.
Той разопакова багажа си, после повика Шон и сбито му предаде информацията, получена от Саут Фрийман. Наблегна на немските военнопленници в Кемп Пиъри, но спомена и за разговора си с Хейзъл Роуз.
Шон се замисли, после вдигна глава.
— И какви заключения направи?
— Нима не е ясно? — криво се усмихна Хорейшо. — Човекът с униформата е бил любовник на майка й.
— Е, аз също стигнах до същото заключение. Попитах дали намираш някаква връзка между този факт и рязката промяна у Мишел.
— Не съм сигурен — призна Хорейшо.
— Хейзъл каза ли кога са прекъснали посещенията на военния?
— Не. Всъщност не я попитах.
Размениха си продължителни погледи.
— Мислиш, че Мишел е видяла нещо, нали? — Шон изчака кимването на Хорейшо и добави: — Какво?
— Не мога да бъда сигурен, но трябва да е било нещо… Нещо лошо. Може би е видяла майка си в леглото с чуждия мъж. Аз обаче се опасявам от нещо много по-лошо. Брат й Бил не го допуска, но аз съм на мнение, че тя е била обект на сексуален тормоз от този мъж.