Обикновен гений
Шрифт:
Отговорът на този въпрос дойде с бързината, с която беше възникнал. Но дали щеше да има смелостта или по-скоро безумството, за да действа?
55
Мишел реши да комбинира дежурството при Виджи със смел тактически ход. Навън все още беше светло и тя поиска разрешение от Алиша да заведе детето на разходка до реката. Тъй като Виджи не умееше да плува добре, тя й нахлузи спасителна жилетка и я качи в един от състезателните каяци. Преди да навлязат навътре, Виджи получи кратък
Детето се оказа схватливо и само след няколко движения започна да гребе под правилния ъгъл с изненадваща за крехката си фигура сила.
— Страшно е приятно — подвикна тя с развети от вятъра коси.
— И на мен много ми харесва — усмихна се в отговор Мишел. Две загребвания й бяха достатъчни, за да влезе във форма. След стотици хиляди километри във водата мускулите явно запаметяват съответните движения завинаги.
Не след дълго се озоваха отвъд завоя на Йорк, в непосредствена близост до Кемп Пиъри. Мишел престана да гребе и каза на Виджи да направи същото. Лодката бавно се понесе по течението. Тя се облегна назад и хвърли небрежен поглед към проблясващата метална ограда на тайнственото съоръжение. Охрана не се виждаше, но шестото чувство й подсказваше, че вече са обект на наблюдение.
— Това е Кемп Пиъри — внезапно се обади Виджи. — Там умря Мънк.
— Ти знаеш за Кемп Пиъри? — учуди се Мишел. — Мънк ли ти е разказвал за него? — Виджи мълчаливо кимна. — Какво ти е разказвал?
— Разни работи.
— Кодове и кръв?
Виджи втренчено я погледна.
— Ти си говорила с онзи човек!
— Да, с Хорейшо Барнс. Той ми е приятел.
Почти прехапа устни при последните думи.
— Аз не го харесвам.
— Е, някои хора остават с погрешни впечатления от него. Значи кодове и кръв, а? Звучи доста интересно. Ти харесваш ли кодовете?
Хубавото в случая беше, че Виджи нямаше къде да избяга от каяка, спрял в средата на реката. Това беше една от причините Мишел да я доведе тук.
— Мънк обича кодовете. Научи ме на много неща за тях. Той беше роднина на известен учен, който е работил в Блечли Парк.
— Следователно и ти си негова роднина.
Виджи гордо кимна.
— Алън Тюринг бил хомосексуалист. Но по онова време хората не харесвали такива като него, затова той изял намазана с отрова ябълка и умрял. Това е много тъжно.
Мишел изненадано зяпна от тази внезапна промяна в насоката на разговора. Мънк наистина се е отнасял с нея като с възрастна.
— Тъжно е, наистина — смотолеви тя.
— Надявам се да не ям отровна ябълка, когато хората ми се ядосат — добави детето.
— Това никога няма да стане, Виджи — увери я Мишел. — Отнемането на собствения живот никога не е решение. — Сърцето й се сви, докато изричаше тези думи.
— Като в приказката за Снежанка и злата кралица. Тя се превърнала във вещица, качила се в една стара лодка и поела по реката към колиба
— Така става в приказките, но не и в живота. В живота не е много разумно да разчиташ на красивите принцове, нали?
— Да, така е. Но е ясно, че онзи, който притежава отровната ябълка, е много силен.
Мишел реши да смени темата.
— Виджи, чувала ли си за съществуването на тайна стая в централната сграда?
— Тайна стая ли? — обърна се да я погледне детето.
— Да. Вчера бяхме в една изоставена къща, в която имаше тайна стая. Децата я бяха открили. Едно от тях каза, че в повечето къщи наоколо има тайни стаи.
— Не знам в Бабидж Таун да има такава — поклати глава детето.
Мишел помълча малко, после небрежно подхвърли:
— Като си говорим за секретни кодове, защо не ме научиш на някой?
— Те са много и различни. Ти също можеш да си измислиш секретен код.
— А вие с Мънк измисляхте ли си?
— О, да. Непрекъснато.
— Той сигурно е искал да има тайни от другите. Знаеш ли от кого?
— От всички — отвърна момичето и дяволито се усмихна. — От теб също.
Мишел изведнъж си даде сметка, че Виджи прекрасно знае за какво става дума и си играе с нея. Това я накара да смени подхода въпреки риска да изгуби доверието на детето. В крайна сметка нямаха кой знае какъв избор.
— Виджи, опитваме се да разберем кой ти отне Мънк — тихо промълви тя. — Това е главната причина да сме тук.
Раменете на детето се отпуснаха.
Без да е сигурна какво означава това, Мишел тръсна глава и продължи:
— Трябва да знаем от кого се е страхувал и е пазил своите тайни, за да можем да свършим тази работа. Само по този начин можем да ти помогнем.
— Хората, които искат да помагат, винаги имат други причини.
— Не и ние, Виджи, повярвай ми.
Детето се обърна и я погледна в очите.
— А на теб плащатли ти, за да помагаш?
Въпросът беше неочакван, но Мишел инстинктивно усети, че не бива да я лъже.
— Работата ми е да помагам на хората — отвърна тя. — Така си изкарвам хляба.
— Значи ти плащат. И по тази причина си прекарваш времето с мен. Иначе нямаше да си тук, нали? Обзалагам се, че ако не ти плащаха, отдавна щеше да бъдеш с истинските си приятели.
— Аз нямам истински приятели, Виджи. Ако не броим Шон, разбира се.
— Обзалагам се, че не е така.
— Защо? Нима мислиш, че за разлика от теб всички си имат много приятели? Но в училището на Бабидж Таун има и други деца, нали?
— Те не са като мен. Мислят ме за странна.
— Всеки си има своите странности. Ако се повозиш в моя джип, веднага ще разбереш за какво говоря. Той прилича на кофа за боклук и си остава такъв независимо от усилията ми.