Окото на тигъра

Смит Уилбур

— Сложи ли го? — тихо попита той, докато ми помагаше да смъкна кислородния апарат.

— Дано пустият му молив свърши работа.

Бях толкова изморен, че пътят през горичката ми се стори цяла вечност и краката ми се влачеха по меката почва. Миналата нощ бях спал съвсем малко, а оттогава не бях мигнал.

Сега Чъби застана на пост, докато спях, и когато ме разтърси внимателно, за да се събудя, вече минаваше седем часът и денят бързо настъпваше.

Ядохме направо от консервните кутии и накрая глътнах цяла шепа подсилващи таблетки с гликоза,

които открих в аптечката. Измъкнах ножа от калъфката на колана ми и го запратих със замах към стеблото на най-близката палма. Острието се заби и затрепери от силния удар.

— Фукльо! — промърмори Чъби, а аз му се ухилих, опитвайки се да си придам спокоен и непринуден вид.

— Гледай, точно както ми казаха да бъда — без никакво оръжие — рекох аз с разперени празни ръце.

— Готов ли си? — попита ме той. Двамата се изправихме и се погледнахме неловко. Чъби никога не би ми пожелал да имам късмет — което според него беше най-лошата възможна магия.

— До скоро — каза той.

— Добре, Чъби — подадох му ръка аз. Той я грабна и ме стисна здраво, а после се извърна, взе карабината и потъна в горичката.

Проследих го с поглед, докато не се скри напълно, но той изобщо не се обърна назад. Аз също му обърнах гръб и тръгнах напълно невъоръжен надолу към брега.

Излязох от дърветата и застанах до водата, загледан към катера. Установих с облекчение, че клатушкащият се труп бе смъкнат от мачтата.

Останах така доста дълго, но никой от часовоите на палубата не ме забелязваше, та трябваше да вдигна ръце над главата си и да извикам силно „Хей“. Веднага настъпи голямо оживление и се раздадоха команди на висок глас. Мани Ресник и Лорна застанаха до перилата и се загледаха към мен, докато половин дузина въоръжени моряци се спуснаха в лодката на Чъби и поеха към брега.

Щом лодката заби нос в пясъка, те скочиха на брега и ме заобиколиха с насочени дула на автоматите, с който ме замушкаха в гърба и корема. Вдигнах ръце над главата си и се опитах да си придам безучастен вид, докато един от младшите офицери ме претърсваше прекалено старателно за някакво оръжие. Когато най-после се убеди, че не нося нищо, той постави ръката си върху раменете ми и ме блъсна силно към лодката. Един от по-нетърпеливите му подчинени реши, че всичко му е позволено, и се опита да разкъса бъбреците ми с дулото на автомата си, но ударът му попадна шест инча по-високо.

Тръгнах бързо към лодката, за да избегна всякакви по-нататъшни изяви на бойни изкуства, и всички се покачиха на лодката, заобикаляйки ме с готови за стрелба автомати и ръгайки ме болезнено с дулата в най-различни части на тялото.

Мани Ресник ме проследи с поглед, докато се прехвърлях на борда на катера.

— Здравей пак, Хари — радостно ме посрещна той.

— Удоволствието е изцяло твое, Мани — отвърнах му аз, ухилен широко, но нов удар между раменете ме хвърли по очи върху палубата. Стиснах здраво зъби, за да овладея яростта си, и си помислих за Шери. Щом се сетих за нея, изведнъж се успокоих.

Сюлейман Дада беше

се излегнал на ниска кушетка, покрита с най-обикновени възглавници от брезент. Беше свалил униформената си куртка и я бе окачил върху кука на преградата зад него. Куртката му висеше тежко от накачените медали. Облечен бе само във фланелка без ръкави, цялата посивяла от прогизналата пот, и макар че беше още ранна утрин, в дясната си ръка държеше чаша с бледокафява течност.

— А, Хари Флечър — или пък Хари Брус? — ухили ми се той като някакво огромно бебе с цвят на въглен.

— Както предпочиташ, Сюлейман — примерно отвърнах аз, но нямах никакво желание да се състезавам по красноречие с него. Изобщо не се заблуждавах относно сериозността на положението, в което бяхме изпаднали двамата с Шери, а нервите ми бяха толкова изопнати, че обзелият ме страх пропълзяваше подличко в стомаха ми като някакво животно в клетка.

— Научих доста неща за теб от моите добри приятели — кимна той към Мани и русата Лорна, които бяха ме последвали в командната каюта. — Много съм очарован, Хари. Никога не съм си представял, че ти имаш толкова разностранни способности и че си отбелязал такива внушителни постижения.

— Благодаря, Сюлейман, ти наистина си много щедър в оценката си, но хайде да не се увличаме в комплименти. Имаме важна работа, нали?

— Прав си, Хари, много си прав.

— Ти си измъкнал трона с тигъра, Хари, знаем, че си го извадил — намеси се Мани, но аз поклатих глава!

— Само част от него. Останалото е изчезнало — но успяхме да спасим, каквото имаше на дъното.

— Добре де, да приемем, че е така — съгласи се Мани. — Кажи ни само какво сте извадили.

— Извадихме главата на тигъра, която тежи около триста фута и е цялата от злато… — Сюлейман и Мани се спогледаха един друг.

— И това ли е всичко? — попита Мани и аз веднага усетих инстинктивно, че Шери им е разказала всичко, което знаеше, докато са я биели. Не я упреквах, че го е направила. Бях го очаквал.

— Има и една каса със скъпоценности. Свалените камъни от трона са били поставени в нея.

— А диамантът „Великият Могул“? — настоя Мани.

— Намерихме го — казах аз, а те си зашепнаха усмихнати и си закимаха с глава. — Но само аз знам къде е… — добавих тихо, а те тутакси се умълчаха и ме заслушаха напрегнато. — Този път имам нещо, което мога да разменя, Мани. Проявяваш ли някакъв интерес?

— Интересуваме се, Хари, много се интересуваме — отговори вместо него Сюлейман, а аз усетих, че напрежението на двамата ми противници започваше да нараства, след като бяха толкова близо до плячката.

— Искам Шери Норт — заявих аз.

— Шери Норт ли? — изгледа ме продължително Мани и се прокашля многозначително. — Ти си бил много по-голям глупак, отколкото те мислех, Хари.

— Момичето вече не представлява никакъв интерес за нас — отпи от чашата си Сюлейман и аз почувствах, че потта му започна да мирише все повече сред увеличаващата се горещина в каютата. — Можеш да си я получиш.