Окото на тигъра
Шрифт:
Когато Чъби дойде при мен, аз все още бях замаян, оглеждайки се наоколо сред създадената от нас касапница. Хвана ме за ръката и успях да го разбера, докато викаше:
— Добре ли си, Хари? — кимнах с глава и той продължи: — Лодката! Трябва да се погрижим за лодката!
Извърнах се към Шери:
— Иди в пещерата. Чакай ме там — и тя тръгна послушно.
— Да проверим първо ония там — промърморих към Чъби и двамата тръгнахме към купчината трупове около натрошената на парчета желязна каса. Всички бяха мъртви или съвсем
Лорна Пейдж лежеше по гръб. Взривът беше отнесъл горните й дрехи и стройното й гладко тяло бе останало само по дантелено бельо, с парчета от зеления копринен костюм, висящи от китките и увити около разкъсаните й и все още кървящи крака.
Даже и след експлозията прическата й беше запазила лакираната си елегантност, с изключение на посипалия се като пудра фин бял пясък. Смъртта си бе направила ужасна шега с нея — късче от син лапис лазули, изхвърчало от касата със скъпоценностите след мощния взрив, беше се забило дълбоко в челото й. Камъчето беше се загнездило в черепа й също като окото на тигъра от златния трон.
Собствените й очи бяха затворени, докато третото скъпоценно око лъщеше срещу ми укорително.
— Всички са мъртви — изръмжа Чъби.
— Да, мъртви са — съгласих се аз и отместих погледа си от обезобразеното момиче. Установих с изненада, че не се чувствам победител, не изпитвам някакво удовлетворение от смъртта й, нито пък от начина, по който беше убита. Почувствах, че вкусът на отмъщението далеч не е сладък, а дори е твърде блудкав. Тръгнах след Чъби надолу към брега.
Все още се чувствах замаян от мощната експлозия и макар че ушите ми бяха вече почти наред, трябваше да полагам доста усилия, за да вървя в крак с Чъби. Въпреки че беше толкова едър, походката му беше съвсем лека.
Бях на десет крачки зад него, когато излезе от гората и се спря в началото на пясъчната ивица.
Лодката си лежеше там, където бяхме я оставили, но двамата моряци, оставени да пазят моторницата, сигурно бяха чули експлозията и бяха решили да не рискуват.
Двамата бяха вече на половината от разстоянието до катера и щом ни видяха, единият започна да стреля с автомата си към нас. Разстоянието беше прекалено голямо, надвишаващо далеч възможностите на оръжието, и ние изобщо не си сторихме труда да се прикрием. Но стрелбата привлече вниманието на останалите на борда моряци и видях, че трима от тях се впуснаха към скорострелното оръдие на носа на катера.
— Това вече е лошо — промърморих аз.
Първият изстрел мина високо и доста встрани, разбивайки се в палмите зад нас и обсипвайки стеблата им с парчета шрапнел.
Чъби и аз се върнахме бързо в горичката и се хвърлихме по очи зад пясъчния гребен на плажа.
— Ами сега? — попита Чъби.
— Просто ще изчакаме — отвърнах му аз и следващите два снаряда от скорострелното оръдие се разбиха нахалост в дърветата нависоко и далеч назад, но после настъпи кратко затишие и видях, че моряците
Следващият снаряд вдигна висок изящен воден стълб в плитчините край лодката. Чъби нададе яростен рев като лъвица, чието малко е в опасност.
— Опитват се да потопят лодката ми! — ревна той, когато следващият снаряд се заби в пясъка на брега, вдигайки лека бяла пушилка.
— Дай ми пушката — сопнах му се аз и взех карабината от ръцете му, хвърляйки му късия „Калашников 47“ и сваляйки от рамото му ремъка на раничката. Стрелковите му умения не бяха достатъчни за онова, което трябваше да се направи.
— Не мърдай оттук — заповядах му аз, скочих и се понесох приведен към извивката на залива. Вече бях превъзмогнал почти напълно последиците от взрива и щом се добрах до най-близката издатина на брега с лице към катера, аз се проснах по корем върху пясъка и насочих напред дългото дуло на карабината.
Артилеристите продължаваха да се целят в лодката и около нея последователно се вдигаха стълбове от вода и пясък. Предният щит на оръдието бе извъртян диагонално спрямо мен, а гърбовете и хълбоците на моряците бяха напълно открити.
Нагласих селектора на карабината за единична стрелба и направих няколко дълбоки вдишвания, за да се успокоя след продължителното тичане по мекия пясък.
Мерачът на оръдието натискаше педала на въртящата се платформа и повдигаше лостовете за управление, притиснал чело в козирката над окуляра на мерника.
Взех го на мушка и пуснах единичен изстрел. Куршумът го събори от седалката и го отхвърли встрани през дулото на оръдието. Отпуснатите ръчки се завъртяха свободно, а дулото щръкна безучастно нагоре.
Двамата пълначи се огледаха изненадано и аз им пуснах още два бързи изстрела.
Изненадата им тутакси премина в ужас, напуснаха местата си и побягнаха назад по палубата, скривайки се в един от отворените люкове.
Изместих дулото на пушката и се прицелих към открития мостик на катера. Пуснах три изстрела към струпалите се офицери и матроси, които създадоха неописуема шумотевица от викове, и мостикът се опразни като по чудо.
Потеглилата от брега моторница се приближи до борда на катера и аз подгоних двамата моряци с още три изстрела. Те се покатериха бързо и изчезнаха зад надстройките. Никой от двамата не се сети да привърже лодката и тя заплава надалече от катера.
Смених пълнителя на карабината, а после внимателно и решително пуснах по един куршум през всеки илюминатор от близката страна на корабчето. Чух отчетливо трясъка на разбитите стъкла.
Това вече бе прекалено голямо предизвикателство за Сюлейман Дада. Чух, че лебедката с веригата затрака и котвата изскочи на носа, лъщяща от морската вода, а в мига, в който шиповете й се показаха на повърхността, витлата на катера разпениха до бяло водата под кърмата и корабчето се понесе бързо към ширналата се лагуна.