Осъдени души
Шрифт:
— Всичко това прилича на Светивитово хоро — каза камериерката, като се прекръсти.
— Помогни ми да я сложим в леглото — заповяда Луис.
Двамата поставиха тялото на Фани върху широкото легло. Под ярката светлина на лампата върху нощното шкафче драскотините по лицето на нещастницата изпъкнаха още по-ясно.
— Pobrecita!#1… — изохка камериерката. — Лекува ли се тази болест?
— Сигурно! — отговори Луис. — Утре ще повикаме лекар.
— Ако това е Светивитово хоро, по-добре е да дойде свещеник!
— Не, това не е Светивитово хоро — сухо каза Луис. — Отдавна ли познаваш сеньората?
— От три месеца. По-рано живееше
— Така изглежда — отвърна Луис. — Дружи ли с някого?
— Не. Не дружи с никого.
— Как се отнася с тебе?
— Много зле, сеньор, при все че дава щедри бакшиши. Впрочем, когато човек е беден, предпочита второто.
— Нали!… — разсеяно се усмихна Луис. След това извади една банкнота и я подаде на жената. — Ако никой не научи, че сеньората е имала припадък, ще бъде много по-добре за тебе. Утре рано нареди стаята и закачи завесите. За огледалото ще кажеш, че е счупено случайно.
— Много добре сеньор!…
— Сега си свободна.
След излизането на камериерката Луис отиде при Фани, като държеше спринцовката и стерилизирания разтвор в ръка. Като видя спринцовката, очите й светнаха от дива радост.
— Би ли могла да си направиш инжекцията сама? — попита той.
— Бедничката.
Мисълта да забие сам иглата в тялото й го отвращаваше.
— Да, разбира се — прошепна тя.
— Колко сантиграма?
— Тридесет.
Луис потрепера. Дозата спокойно можеше да умъртви здрав човек, но за нея бе нормална. Той отмери исканото количество и като й подаде спринцовката с памука, натопен в спирт, извърна глава. Не искаше да види как тя щеше да забие иглата в бедрото или в ръката си. Когато се обърна към нея отново, тя бе оставила празната спринцовка на нощното шкафче и лежеше неподвижно. Движението я бе изтощило, но тя все пак намери сили да погледне Луис с признателност и да произнесе на испански едно съвсем слабо „gracias“ 2 .
2
Благодаря.
След няколко минути морфинът почна да й действува и тя потъна в еуфорията на отровата. Луис знаеше, че това бе за нея връщане към нормалното самочувствие. Върху мъртвешките й бузи се появиха две розови петна, които после се разляха върху цялото лице, а ужасната обтегнатост на чертите й се изгуби, за да стори място на мек, унесен и блажен израз. Тя остана в това състояние неподвижно около половин час, а после се изправи, подпряна с лакът върху възглавницата, и втренчи в Луис очите си, които пак бяха ледени и тъжни, но някак успокоени, очи, в които нямаше вече нито следа от предишната дива истерия и кървави пламъци. И тогава гласът й произнесе още веднъж едно слабо „gracias“, и на Луис се стори, че тя навярно бе творила и гледала така със северната и спокойна хладина на гласа и очите си отдавна, преди много години, когато е била съвсем младо момиче. Тя не каза нищо повече, отпусна се върху възглавницата и заспа, а Луис излезе от стаята й, като скри морфина и спринцовката в нощното шкафче до леглото й.
III
На другия ден Луис почувствува нетърпеливо желание да види по-скоро Фани Хорн. Но той не я потърси веднага по телефона, защото се боеше да не я събуди от полезния и укрепителен сън. За да убие времето до часа, в
Влезе в музея и заскита из залите между портретите на крале и светии, лицата на които човек не можеше да гледа без известен ужас, тъй като всички имаха един и същ израз на грешници, изтерзани от мисълта за бога и оня свят. Студенти от академията копираха бездарно платна на велики майстори, а редките посетители — провинциалисти и чужденци — се навеждаха с невежеството на профани да четат надписите под картините.
Като стигна до Веласкес, той видя с изненада Фани Хорн, седнала на канапето в средата на залата. С гръб към Луис, тя гледаше съсредоточено галерията от картините на великия майстор.
— Тук ли си? — попита Луис, като отиде при нея и докосна леко рамото й.
— Hombrei … — извика тя, като се извърна и подаде бледата си като мрамор ръка.
Възклицанието й бе приветливо, естествено, дори малко радостно. Сега от външността й лъхаше елегантност и кокетство, но драскотините върху лицето й напомняха все още за припадъка през нощта. Зеленикавите й очи играеха с мек изумруден блясък. Дълбокият сън, банята, коафьорът и сутрешната инжекция с морфин (лицето й показваше лека хиперемия) я бяха разхубавили. Сега тя носеше друг, по-светъл костюм, който засилваше акварелния колорит на бледо-русата й глава.
— Всъщност аз те чаках — каза тя.
— Така ли? — с изненада попита Луис.
И като изгледа овала на лицето й, фините й нервни очертания на челото, шията и ноздрите й, съзна че тя бе извънредно хубава.
— Ти често идваш тук — обясни тя. — Виждала съм те няколко пъти. Човек може да те запомни лесно.
— Това е цяло нещастие.
— Защо?
— Защото и полицията ме запомня лесно.
— Сега боиш ли се? — попита тя насмешливо.
— Не.
— Ще съжалявам, ако сега те уловят.
— Аз още повече. Но тук е невъзможно да ме уловят. Докато Луис се усмихваше самоуверено, тя го погледна изведнъж с мрачна и напрегната сериозност.
— Надявам се, че си по-добре — каза той и седна до нея.
— Почти съм съвсем добре — потвърди тя с горчивина. — Благодаря ти за пакета. Ти си джентълмен и сега мога да го приема като подарък, ако настояваш да не го платя.
— Настоявам да не го плащаш.
— Защото нямам пари ли?
— Отегчаваш ме с гордостта си.
— Това е единственото, което ми остава.
— Пази го пред другите.
— Защо не и пред тебе?
— Защото и двамата сме еднакво пропаднали.
— Ти не си пропаднал — каза тя замислено. И после попита:
— Какъв си всъщност?
— Какъвто изглеждам. Криминален тип.
— Не ти липсва жестокост.
— Според случая.
— Имаш право. Защо не ме смаза докрай?
— Защото ми хареса твърдостта ти.
— Постъпката ти е признак на сила. Някога аз не уважавах това качество у хората и затова сега съм развалина.