Патрик Ротфус Хроника на кралския убиец 2 Страхът на мъдреца 1
Шрифт:
Внимателно стъпих в средата на една равна част от калаения покрив. Той издаде глух звук под нозете ми като някакъв далечен барабан. Аури спря да люлее краката си и замръзна неподвижно като подплашен заек. Когато ме забеляза, тя се усмихна. Помахах й в отговор.
Аури скочи от комина и се затича към мястото, където стоях, а косата й се вееше след нея като знаме.
— Здравей, Квоте. — Тя отстъпи назад. — Вониш.
Усмихнах се с най-хубавата си усмивка за деня.
— Здравей, Аури — отвърнах аз. — Миришеш като красиво, младо момиче.
— Така е — доволно се съгласи
Направи крачка леко встрани и след това отново напред, пристъпвайки с лекота на босите си стъпала.
— Какво си ми донесъл? — попита тя.
— А _ти_ какво ми донесе? — контрирах я аз.
Аури се ухили.
— Имам ябълка, която мисли, че е круша — отвърна тя и ми я показа, — и зайче, което си мисли, че е котка. А също и маруля, която мисли, че е маруля.
— Значи тази маруля е умна.
— Едва ли — каза тя и леко изсумтя. — Защо нещо, което е умно, би си помислило, че е маруля?
— Дори ако наистина _е_ маруля? — попитах аз.
— Особено тогава — отвърна тя. — Достатъчно лошо е да си маруля. А е направо ужасно да си мислиш, че си маруля. — Тъжно поклати глава и косата й следваше движението й, сякаш цялата е потопена под вода.
— Донесох малко картофи, половин тиква и бутилка бира, която си мисли, че е самун хляб — разгънах вързопчето си аз.
— А тиквата какво си мисли, че е? — попита тя с любопитство и сведе поглед към тиквата.
Държеше ръцете си скръстени зад гърба.
— Тя знае, че е тиква — отговорих аз, — но се преструва на залязващо слънце.
— А картофите?
— Те спят и се опасявам, че са студени.
Аури вдигна поглед към мен и в очите й се четеше нежност.
— Не се страхувай — успокои ме тя, протегна ръка и за миг постави пръсти върху бузата ми, а докосването й беше по-леко от допир на перце. — Аз съм тук. Ти си в безопасност.
* * *
Нощта беше студена и затова вместо да се храним на покривите, както правехме обикновено, Аури ме поведе надолу през отводнителната решетка към разпръснатите тунели под Университета.
Тя носеше бутилката и държеше високо нещо с големината на монета, което излъчваше мека зеленикава светлина. Аз носех паницата и симпатичната лампа, изработена от мен — онази, която Килвин бе нарекъл „лампа за крадци“. Червеникавата й светлина странно допълваше по-силната синьо-зелена светлина на Аури.
Момичето ни поведе към един тунел с тръби във всякакви форми и размери, които минаваха покрай стените. По някои от по-големите железни тръби минаваше пара и макар да бяха обвити в изолационен материал, те осигуряваха постоянна топлина. Аури внимателно нареди картофите върху една извивка на тръбата, където изолацията беше обелена. Получи се нещо като малка фурна.
Използвахме моето парче зебло за маса, седнахме на пода и си разделихме вечерята. Заекът беше малко жилав, но в него имаше орехи и канела. Марулята се оказа изненадващо свежа и аз се зачудих откъде ли я е намерила Аури. Тя извади порцеланова чаена чаша и малка сребърна просешка купичка за нея самата. Сипа от бирата толкова тържествено, сякаш пиеше чай с някой крал.
По време на вечерята не разговаряхме. Това беше едно от правилата, които бях научил по метода
Ако трябва да сме честни, дори не знаех истинското й име. Наричах я Аури, но в сърцето си мислех за нея като за моята малка лунна фае.
Както винаги Аури се хранеше изтънчено. Седеше с изправен гръб и ядеше на малки хапки. Имаше лъжица, с която се редувахме да хапваме от тиквата.
— Не си донесъл лютнята си — отбеляза тя, като приключихме с яденето.
— Тази вечер трябва да уча — рекох аз, — но скоро ще я донеса.
— Колко скоро?
— След шест нощи.
По това време приемните изпити щяха да са приключили и щеше да е безсмислено да уча повече.
Малкото й лице се намръщи.
— Шест дни не е скоро — заяви тя. — Утре е скоро.
— Шест дни е скоро за камък.
— Тогава свири за камъка след шест дни — предложи тя, — а за мен — утре.
— Мисля, че можеш да бъдеш камък за шест дни — отвърнах аз. — За предпочитане е пред това да бъдеш маруля.
— Така е — ухили се тя на думите ми.
След като довършихме остатъка от ябълката, Аури ме поведе през Онова долу. Минахме тихо по Наклонената пътека, прескочихме Подскоците, сетне влязохме в Духалото — лабиринт от тунели, изпълнен с бавен постоянен вятър. Вероятно и сам щях да намеря пътя, но предпочитах Аури да ми е водач. Тя познаваше Онова долу така, както калайджията знае какво има в дисагите си.
Уилем беше прав, наистина ми бе забранено да ходя в Архива. Но аз винаги съм имал дарба да стигам до местата, където не би трябвало да бъда — за голямо съжаление.
Архивът беше сграда без прозорци, наподобяваща огромен каменен блок. Но студентите вътре се нуждаеха от чист въздух, а за книгите това важеше двойно повече. Ако въздухът беше твърде влажен, те щяха да изгният и да хванат плесен. Ако пък беше твърде сух, пергаментът щеше да стане чуплив и да се разпадне на парчета.
Отне ми доста време, докато разбера как свежият въздух достига до Архива. Но дори след като открих правилния тунел, се оказа, че не е никак лесно да вляза вътре. Това включваше дълго пълзене през ужасяващо тесен тунел. В продължение на четвърт час трябваше да се извивам като червей по корем върху мръсния камък. Държах един кат дрехи в Онова долу и само след десетина преминавания те бяха напълно съсипани и изпокъсани на колената и лактите.
Все пак това беше малка цена за получаването на достъп до Архива.
Ако някога ме хванеха обаче, тази цена щеше да стане твърде голяма. Най-малкото щяха да ме изключат. Но пък, от друга страна, ако се представех зле на приемните си изпити и ми определяха такса за обучение от двайсет таланта, щеше да е все едно, че съм изключен. Всъщност и двата варианта бяха еднакво лоши.
Въпреки това не се безпокоях, че ще ме хванат. Единствените светлини в Книгохранилището идваха от студентите и писарите. Това означаваше, че в Архива винаги е нощ, а аз се чувствах най-спокоен през нощта.