Патрик Ротфус Хроника на кралския убиец 2 Страхът на мъдреца 1

Unknown

Летописеца погледна първо единия, после другия и на лицето му се изписа ужас.

— Защо?

— Това е подарък — отвърна съдържателят.

— Мислиш, че го искам? — невярващо попита Летописеца. — Че искам слава?

— Не слава — мрачно отвърна Квоте, — а перспектива. Ровиш в живота на другите хора. Чуваш слухове и отиваш да измъкнеш болезнената истина под очарователните лъжи. Мислиш си, че имаше право да постъпваш така. Но нямаш. — Погледна сурово писаря. — Когато някой ти разкаже част от живота си, той ти връчва дар, а не ти дава онова, което ти се полага. — Той

избърса ръцете си с чиста ленена кърпа. — Разказвам ти своята история с всичките й неприятни истини, такива, каквито са. Всички мои грешки и глупости са разкрити пред теб. Ако реша да пропусна някоя малка част, защото ме отегчава, имам пълното право да го направя. Няма да успееш да ме накараш да променя мнението си с някаква си фермерска история. Не съм идиот.

— Опитът ми беше малко непохватен, нали? — Летописеца сведе очи към супата си.

— Така е — потвърди съдържателят.

Писарят вдигна поглед, въздъхна и се усмихна смутено.

— Е, не можеш да ме виниш, че опитах.

— Всъщност мога — отбеляза Квоте, — но мисля, че бях достатъчно ясен. И ако има някакво значение, съжалявам за всички неприятности, които това може да ти причини. — Той махна към вратата, през която бяха излезли фермерите. — Може би малко прекалих. Но никога не съм търпял опитите да бъда манипулиран.

Излезе иззад бара и се отправи към масата близо до камината.

— Хайде сега, елате и двамата. Самият процес беше просто досаден, но последствията от него се оказаха важни.

> 48.

> Значимо отсъствие

Участвах в лотарията за приемните изпити и имах късмета да ми се падне късна дата. Зарадвах се на допълнителното време, тъй като процесът не ми беше оставил кой знае каква възможност да уча за изпитите си.

Въпреки това не бях особено обезпокоен. Разполагах с време за учене и със свободен достъп до Архива. Което беше по-важно — за пръв път, откакто бях в Университета, имах пари. В кесията ми подрънкваха тринайсет таланта. Дори след като платих на Деви лихвата по заема, ми оставаше достатъчно за таксата за обучение.

Най-хубавото беше, че по време на дългите часове, прекарани в търсене на информация за грама, бях научил много за Архива. Макар вероятно да не знаех толкова, колкото някой опитен писар, бях запознат с многото му скрити ъгълчета и тайни. Така че докато учех и се подготвях за приемните изпити, си позволявах свободата да чета и други неща.

* * *

Затворих книгата, която четях — добре написана и изчерпателна история на атуранската църква. Беше точно толкова безполезна, колкото и всичко останало.

При звука от затварянето на книгата Уилем вдигна поглед.

— Нищо ли не откри? — попита той.

— По-зле от нищо — оплаках се аз.

Двамата учехме в едно от леговищата за четене на четвъртия етаж, което беше доста по-малко от обичайното ни помещение на третия, но като се има предвид колко бяха наближили приемните изпити, бяхме късметлии, че изобщо сме намерили стая само за нас.

— Защо не се откажеш? — предложи ми Уил. — Занимаваш се с безнадеждното търсене на тези амири от колко — два цикъла?

Кимнах, защото не исках да призная, че

проучванията ми на амирите са започнали дълго преди облогът, който бяхме сключили, да ни отведе при Куклата.

— И какво откри досега?

— Лавици с книги. Десетки истории за тях, като освен това се споменават в стотици други истории.

— И това изобилие от информация те дразни. — Той ме изгледа спокойно.

— Не — отрекох аз. — Липсата на информация е онова, което ме безпокои. В нито една от тези книги няма никакви надеждни сведения за амирите.

— В нито една? — повтори скептично Уилем.

— О, всички историци през последните триста години _разказват_ за тях — рекох аз. — Разсъждават над това как амирите са оказали влияние върху упадъка на империята. Философите говорят за етичните последици от техните действия. — Посочих книгите. — Това ми разкрива какво мислят хората за амирите. Но не ми казва нищо за самите тях.

— Не може всички тези книги да са на историци и философи. — Уилем изгледа намръщено купчината ми с книги.

— Има и разни истории — продължих аз. — В по-ранния период има истории за големите несправедливости, които те поправили. По-късно научаваш за ужасните им деяния. Някакъв амир в Ренере убил корумпиран съдия. Друг потушил бунт на селяните в Джунпуи. Трети изтровил половината благородници в Мелитхи.

— И това не е сигурна информация? — попита Уилем.

— Това са неясни истории — отвърнах аз. — Препредавани от втора или трета ръка. Три четвърти от тях са просто слухове. Никъде не откривам доказателства, които да ги подкрепят. Защо никъде в църковните архиви не се споменава за корумпирания съдия? Името му би трябвало да е записано във всяко дело, което е отсъждал. На коя дата е бил този селски бунт и защо не намирам нищо за него в никоя от другите истории?

— Това е било преди триста години — укори ме Уилем. — Не можеш да очакваш всички тия дребни подробности да оцелеят толкова време.

— Очаквам поне _някои_ от тези дребни подробности да оцелеят. Знаеш колко са вманиачени техлините по воденето на архиви — рекох аз. — Имаме съдебни документи от стотици различни градове от последните хиляда години, складирани на втория подземен етаж. Цели стаи, пълни с… — Махнах презрително с ръка. — Но добре, да оставим настрана дребните подробности. Има големи въпроси, на които не мога да намеря отговори. Кога е бил създаден Орденът на амирите? Колко са били те? Кой им е плащал и колко? Откъде са идвали тези пари? Къде са били обучавани? Как са станали част от църквата на техлините?

— Фелтеми Рейс е дал отговор на това — отбеляза Уилем. — Появили са се от традицията на съдиите просяци.

Взех една книга наслуки и я тропнах на масата пред него.

— Намери ми и най-малкото доказателство, което да подкрепя тази теория. Намери ми един запис, който да показва, че някой съдия просяк е бил повишен до амир. Покажи ми един официален документ, че амир е бил нает на служба от съда. Открий ми поне един църковен документ, който да показва, че амир е отсъждал по някое дело. — Войнствено скръстих ръце пред гърдите си. — Хайде направи го, аз ще почакам.