Патрик Ротфус Хроника на кралския убиец 2 Страхът на мъдреца 1
Шрифт:
Бях извадил една картичка от чекмеджето и се опитвах да измисля някакъв хитър начин да поискам пари от маера, когато на вратата се почука. Помислих, че обядът ми може да е дошъл по-рано и извиках на момчето да го остави върху масата.
Последва дълга пауза, която ме изтръгна от унесеността ми. Побързах към вратата и с изненада видях пред нея да стои прислужникът на Алверон Стейпс. Досега маерът винаги ме беше викал чрез куриер.
— Маерът иска да ви види — каза той.
Забелязах, че изглежда уморен. Очите му бяха зачервени, сякаш не се
— В градината ли?
— В покоите му — отвърна Стейпс. — Ще ви отведа там.
Ако можеше да се вярва на придворните клюкари, Алверон рядко приемаше посетители в стаите си. Докато крачех след прислужника, не можех да сдържа облекчението си. Всичко бе за предпочитане пред чакането.
* * *
Маерът седеше изправен в огромното си пухено легло. Изглеждаше по-блед и отслабнал в сравнение с последния път, когато го бях видял. Очите му бяха все така ясни и пронизващи, но днес в тях имаше и нещо друго, някакво силно чувство.
Той ми посочи близкия стол.
— Квоте. Влизай! Седни! — Гласът му също беше по-слаб, но все така заповеднически.
Седнах отстрани на леглото, усещайки, че моментът не е подходящ да му благодаря за тази привилегия.
— Знаеш ли колко съм стар, Квоте? — без предисловие попита той.
— Не, ваша милост.
— А какво би предположил? На колко години ти изглеждам?
В очите му отново зърнах същото силно чувство — гняв. Бавно тлеещ гняв като нагорещени въглени под тънък слой от пепел.
Мислите ми препускаха, докато се опитвах да определят кой би бил най-удачният отговор. Не исках да рискувам да го обидя, но ласкателството също дразнеше Алверон, освен ако не беше съвършено изтънчено и с мярка.
Не ми оставаше друго, освен да съм честен.
— Петдесет и една, ваша милост. Може би петдесет и две.
Той бавно кимна и гневът му утихна като тътена на далечна гръмотевица.
— Никога не питай млад човек за възрастта си. На четирийсет съм, рожденият ми ден е следващия цикъл. Въпреки това ти си прав, че изглеждам петдесетгодишен. Някои дори биха казали, че си доста великодушен в предположението си. — Ръцете му разсеяно пригладиха завивките. — Ужасно е да остарееш, преди да ти е дошло времето.
Той застина от болка и направи гримаса. Мина известно време и си пое дълбоко дъх. Лицето му лъщеше от пот.
— Не знам колко дълго ще мога да говоря с теб. Днес май не се чувствам много добре.
— Да отида ли да доведа Каудикус, ваша милост? — изправих се аз.
— Не — ядно отсече маерът. — Седни. Тази проклета болест пропълзя в мен миналия месец, заради нея изглеждам с години по-стар и се чувствам по този начин. Прекарах целия си живот в грижа за земите си, но в едно отношение се оказах немарлив. Нямам нито семейство, нито наследник.
— Мислите да си вземете съпруга ли, ваша милост?
— Слухът най-сетне се е разнесъл, така ли? — Алверон се отпусна върху възглавниците.
— Не, ваша милост. Съдя по онова, което ми казахте по време на някои от разговорите ни.
—
— Наистина, ваша милост. Но има и слухове — цял двор слухове, ако ме извините за израза.
— „Двор слухове“, това ми харесва. — На лицето му се появи лек намек за усмивка.
— Но повечето от тях касаят някакъв загадъчен посетител от запад. — Направих малък поклон седнал. — Не съм чул нищо за брак. Всички смятат, че сте най-заклетият ерген на света.
— А — каза той и на лицето му се изписа облекчение, — така беше. Баща ми се опита да ме ожени, когато бях по-млад. По онова време доста упорито отказвах да си взема съпруга. Това е още един проблем с властта. Ако притежаваш твърде много от нея, хората не се осмеляват да ти посочват грешките, които правиш. Тя може да е ужасно нещо.
— Мога да си представя, ваша милост.
— Не ти дава възможност за избор — продължи маерът. — Дава ти едни възможности, но ти отнема други. В трудно положение съм, меко казано.
Твърде често през живота си съм бил гладен, за да изпитвам особено съчувствие към благородническото съсловие. Но докато лежеше, Алверон изглеждаше толкова блед и слаб, че аз усетих искра на съчувствие към него.
— Какво е това положение, ваша милост?
Той се помъчи да остане изправен в леглото, облегнат на възглавниците.
— Ако ще се женя, трябва да е за подходяща жена. Тя трябва да е от семейство със също толкова добро положение като моето. Не само това, бракът не трябва да е просто за постигане на съюз. Момичето трябва да е достатъчно младо, за да… — той се прокашля със звук, подобен на мачкането на хартия — може да ме дари с наследник. Дори няколко, ако това е възможно. — Вдигна поглед към мен. — Сега започваш ли да разбираш какъв е проблемът ми?
— Само най-общо, ваша милост — бавно кимнах аз. — Колко са дъщерите, които отговарят на тези условия?
— Едва няколко — отвърна маерът и в гласа му се появи частица от предишния плам. — Но не може да е някоя от младите жени, които са под влиянието на краля. Още от създаването на Винтас, при подписването на договорите, семейството ми се е пазарило за всяка дреболия, за да успее да запази абсолютната си власт. Няма да преговарям за съпруга с онова копеле Родерик.
— Колко жени са извън влиянието на краля, ваша милост?
— Една. — Думата се откъсна тежко от устата му, все едно беше късче олово. — И не това е най-лошото. Тази жена е съвършена във всяко едно отношение. Семейството й е уважавано. Тя е образована, млада, красива. — Сякаш му бе мъчително трудно да изрече последната дума. — Преследва я тълпа влюбени ухажори — силни, млади мъже, които умеят да й казват сладки като мед думи. Има всички причини да я искат заради името, земята и ума й. — Той направи дълга пауза. — Как ли би отговорила тя на ухажването на болен старец, който ходи с бастун, когато изобщо може да ходи? — Устата му се изкриви, сякаш думите горчаха.