Патрик Ротфус Хроника на кралския убиец 2 Страхът на мъдреца 1

Unknown

— Но вашето положение със сигурност… — започнах аз.

Той вдигна ръка и ме погледна право в очите.

— Ти би ли се оженил за жена, която си купил?

— Не, ваша милост — сведох поглед аз.

— Нито пък аз. Мисълта да използвам положението си, за да убедя това момиче да се омъжи за мен, е… отвратителна.

Замълчахме за момент. Наблюдавах през прозореца как две катерички се гонят около дебелия ствол на един ясен.

— Ваша милост, ако ще ви помагам да ухажвате тази дама… — Усетих

избухването на гнева на Алверон още преди да съм се обърнал, за да го видя. — Моля за извинението ви, ваша милост. Преминах границата на допустимото.

— Това да не е поредното ти предположение?

— Да, ваша милост.

За момент той се бореше да се овладее. След това въздъхна и напрежението в стаята изчезна.

— _Аз_ трябва да те помоля за извинение. Тази раздираща болка ме изнервя, а и не съм свикнал да обсъждам лични въпроси с непознати, още повече, когато те си правят догадки за мен. Кажи ми останалата част от онова, което си предположил, дори и да се налага да си груб.

Задишах по-леко.

— Предполагам, че искате да се ожените за тази дама. Най-вече, за да изпълните дълга си, но и защото я обичате.

Настъпи нова пауза, не толкова дълга, колкото предишната, но въпреки това напрегната.

— Любов — бавно каза той, — това е дума, която твърде често се използва глупаво. Тя е достойна за любов, това е сигурно. И аз я харесвам. — Маерът изглеждаше смутен. — Това е всичко, което ще кажа. — Той се обърна отново към мен. — Мога ли да разчитам на дискретността ти?

— Разбира се, ваша милост. Но защо го пазите в такава тайна?

— Предпочитам аз да определя времето. Слуховете ни принуждават да действаме, преди да сме готови, или объркват нещата, преди да е назрял подходящият момент.

— Разбирам. Как се казва дамата?

— Мелуан Лаклес — изрече името й предпазливо. — И така, за себе си разбрах, че ти си чаровен и с добри обноски. И което е по-важно, граф Трепе ме увери, че си велик създател и изпълнител на песни. Имам нужда точно от това. Ще започнеш ли служба при мен?

Поколебах се.

— Как точно смята да ме използва ваша милост?

— Мислех, че е доста очевидно за човек като теб, който прави толкова много предположения — скептично ме погледна той.

— Знам, че се надявате да ухажвате дамата, ваша милост. Но не знам _как_. Може би искате от мен да съставя едно-две писма? Да напиша песни за нея? Или пък да се катеря през нощта на лунна светлина до балкона й, за да оставя цветя на перваза на прозореца й? А може би да танцувам с нея с маска на лицето, като използвам вашето име? — Усмихнах му се тъжно. — Трябва да знаете, че не съм кой знае какъв танцьор, ваша милост.

Алверон се засмя дълбоко и искрено, но въпреки веселостта му виждах, че смехът му причинява болка.

— Мислех си по-скоро

за първите две неща — призна той и отново се отпусна с натежали очи върху възглавниците.

— Трябва да знам повече за нея, ваша милост — кимнах аз. — Да се опитвам да ви помогна в ухажването на жена, която не познавам, би било повече от глупаво.

Маерът кимна уморено.

— Каудикус може да ти даде основните сведения. Той познава много добре историята на родовете. Родът е основата, върху която стои мъжът. Ако ще я ухажваш, трябва да знаеш откъде идва тя. — Той ми махна да се приближа и ми подаде един железен пръстен. Ръката му трепереше от усилието да остане вдигната. — Покажи това на Каудикус и той ще разбере, че работиш за мен.

Взех го бързо.

— Той знае ли за плана ви да се ожените?

— Не! — Алверон отвори очи. — Не казвай за това на никого! Измисли някаква причина за проучванията си. Донеси ми лекарството. — Той се отпусна назад, затвори очи и го чух да казва със слаб глас: — Понякога те не я дават съзнателно, понякога не я дават с желание. Въпреки това… всичката власт.

— Да, ваша милост — съгласих се аз, но още преди да напусна стаята, той вече беше потънал в неспокоен сън.

> 59.

> Цел

След като напуснах покоите на маера, се замислих дали да не изпратя на Каудикус куриер с моята картичка и пръстена. След това се отказах. Изпълнявах поръчка на самия Алверон. Това със сигурност можеше да послужи като извинение за дребно нарушение на етикета.

От слуховете бях научил, че арканистът на маера е постоянен член на двора му от повече от дванайсет години. Но като изключим факта, че знаех, че живее в една от южните кули на имението, нямах никаква представа какво да очаквам от този мъж.

Почуках на дебелата дървена врата.

— Един момент — чу се слаб глас.

Разнесе се звукът от дърпане на резе и вратата се отвори, разкривайки слаб мъж с дълъг, закривен като клюн на ястреб нос и къдрава черна коса. Беше облечен в дълга тъмна одежда, която леко напомняше мантията на магистър.

— Да?

— Чудех се дали бихте могли да ми отделите малко от времето си, господине? — попитах аз с непресторена нервност.

Той ме огледа и забеляза хубавите ми дрехи.

— Не правя любовни еликсири. Такива неща можете да намерите в Долен Северин. — Тежката врата бавно започна да се затваря. — Макар че ако ме питате, можете да се справите и с помощта на малко танци и няколко рози.

— Тук съм за друго — побързах да кажа аз. — Всъщност за две неща — едното за маера, а другото за мен. — Вдигнах ръка и показах железния пръстен в шепата си, върху който проблесна в златно името на Алверон.

Вратата спря да се затваря.

— Тогава влизайте — подкани ме Каудикус.