Патрик Ротфус Хроника на кралския убиец 2 Страхът на мъдреца 1

Unknown

— Много добре — съгласих се аз и започнахме да се разхождаме. — Чух, че маерът като по чудо се е възстановил след продължително боледуване.

— Не те бива за клюкар — подкачи ме Дена. — Това го знае всеки.

— Снощи баронет Брамстон е претърпял сериозна загуба на игра на карти фаро.

— Скучно — отбеляза тя и вдигна очи към небето.

— Контеса Де Фере е изгубила девствеността си на представление на „Даеоника“.

— О! — Тя вдигна ръка към устата си и потисна смеха си. — Наистина ли го е направила?

— Ами със

сигурност девствеността й вече я е нямало след антракта — шепнешком отвърнах аз. — Но се оказало, че я е забравила в покоите си. Така че всъщност не била загубена, а просто не е била на мястото си. Слугите я намерили два дни по-късно, когато почиствали. Била се изтърколила под скрина.

На лицето на Дена се изписа възмущение.

— Не мога да повярвам, че се хванах на думите ти! — Тя ме удари и отново направи гримаса, поемайки си рязко дъх през зъби.

— Виж — меко подхванах аз, — обучаван съм в Университета. Не съм медик, но имам добри познания по медицина. Мога да погледна удареното място, ако искаш.

Изгледа ме продължително, сякаш не беше сигурна как да тълкува предложението ми.

— Мисля — накрая рече тя, — че това е най-предпазливият начин, по който някой някога се е опитвал да ми свали дрехите.

— Аз… — Усетих, че целият се изчервявам. — Не исках да…

Смущението ми я накара да се засмее.

— Ако ще оставям някой да си играе на доктор с мен, то това ще си ти, мой Квоте — увери ме. — Но засега ще се справя с това сама. — Тя ме хвана под ръка и двамата продължихме да се разхождаме по улицата. — Знам достатъчно, за да се погрижа за себе си.

* * *

Няколко часа по-късно се върнах в имението на маера, като минах по нормалния път вместо по покривите. Когато стигнах до коридора, водещ към стаята ми, заварих там двама пазачи. Предположих, че са открили бягството ми.

Макар че това трябваше да ме накара да се почувствам силно обезкуражен, времето, прекарано с Дена, ми помагаше да се чувствам изпълнен със сила. Освен това се бяхме уговорили да се срещнем на следващия ден, за да пояздим заедно. Когато ставаше дума за Дена, да имам предварително уговорени място и час на среща беше истински късмет.

— Добър вечер, господа — поздравих аз пазачите, докато вървях по коридора. — Случи ли се нещо интересно, докато ме нямаше?

— Трябва да останете затворен в стаите си — мрачно отвърна Джейс.

Забелязах, че този път не се обърна към мен със „сър“.

— Какво каза? — попитах аз, като спрях с ръка на дръжката на вратата.

— Трябва да останете в стаите си, докато не получим по-нататъшни нареждания — заяви той. — И един от нас трябва да е винаги с вас.

Усетих как гневът ми пламва.

— А Алверон знае ли за това?

Те се спогледаха несигурно помежду си.

Значи наистина изпълняваха заповеди на Стейпс. Тази несигурност щеше да е достатъчна, за да държат ръцете си далеч от мен.

— Нека да уредим този въпрос веднага — казах аз и закрачих енергично по коридора,

като принудих стражите да подтичват след мен с дрънкащите брони, за да ме настигнат.

Докато вървях през коридорите, гневът ми се разпалваше все повече и повече. Ако доверието на маера в мен бе наистина унищожено, предпочитах да приключа с това незабавно. Ако не можех да спечеля благоразположението му, то тогава поне щях да си върна свободата и възможността да се срещам с Дена когато пожелая.

Завих зад ъгъла точно навреме, за да видя Алверон, който излизаше от стаите си. Изглеждаше по-здрав от всякога и носеше наръч документи под мишницата си.

Докато се приближавах, по лицето му се мярна раздразнение и си помислих, че просто ще накара стражата да ме отведе. Въпреки това се приближих смело до него, все едно имах писмена покана.

— Ваша милост — обърнах се аз към него със сърдечна любезност, — може ли да поговорим за момент?

— Разбира се — отвърна той с подобен тон и разтвори широко вратата, която се готвеше да затвори след себе си. — Влизай!

Наблюдавах очите му и видях в тях не по-малко разгорещен гняв от моя собствен. Една малка, разумна част от мен трепна, но яростта ми бързо взе връх и ме накара да продължа неразумно напред.

Оставихме слисаните стражи в преддверието и маерът ме поведе през втора двойна врата към покоите си. Във въздуха бе надвиснала опасна тишина като затишие пред внезапна лятна буря.

— Не мога да повярвам, че си позволяваш такова безочие — изсъска той, след като вратата беше затворена, — безумните ти обвинения, смешните ти твърдения. Не обичам публичните разправии, затова ще се занимаем с този въпрос по-късно. — Направи властен жест. — Върни се в стаите си и не излизай от там, докато не реша как да постъпя с теб.

— Ваша милост…

По напрежението в раменете му усетих, че се готви да извика охраната.

— Не искам да те слушам — прекъсна ме с равен глас.

Тогава срещнах погледа му. Очите му бяха твърди като кремък и едва сега видях колко разгневен е той. Това не беше гневът на покровител или работодател. Не беше някой, който просто е раздразнен, че не спазвам обществения ред, а мъж, който властва от шестнайсетгодишна възраст. Този мъж бе способен, без да му мигне окото, да обеси някой на желязната бесилка просто за назидание. Това беше човекът, който, ако не беше някаква си прищявка на историята, сега щеше да е крал на целия Винтас.

Гневът ми припламна и угасна като свещ и сърцето ми се вледени. Тогава осъзнах, че здравата съм подценил сериозността на положението, в което се намирах.

Когато бях бездомно дете по улиците на Тарбеан, се бях научил да се справям с опасни хора — пияни работници от доковете и стражи. Дори едно бездомно дете с нож от парче стъкло на бутилка може да те убие.

Ключът към оцеляването бе да знаеш правилата на играта. Стражарят няма да те пребие насред улицата. А докерът няма да те подгони, ако побегнеш.