Патрик Ротфус Хроника на кралския убиец 2 Страхът на мъдреца 1
Шрифт:
— Искам го жив — каза Алверон така, сякаш отговаряше на незададен въпрос, — но не е необходимо да си мек с него.
— Да, ваша милост — отвърна Дагон и се приготви да си върви.
— Ваша милост — побързах да се намеся аз, — ако той наистина е арканист, трябва да вземете някои предпазни мерки.
Още докато изричах думата „трябва“, съжалих, че съм я казал. Звучеше твърде нахално. Трябваше да кажа _„може би ще пожелаете да обмислите дали да не вземете някои предпазни мерки“_.
Алверон, изглежда,
— Да, разбира се. За да хванеш крадец, ти трябва друг крадец. Дагон, преди да го свалиш долу, окови ръцете и краката му в здрава желязна верига. И се постарай желязото да е чисто. Запуши му устата и му превържи очите… — Той се замисли за кратко, потупвайки устните си с пръст. — И му отрежи палците.
— Да, ваша милост.
— Мислиш ли, че това ще е достатъчно? — погледна ме Алверон.
Преборих се с внезапен пристъп на гадене и се насилих да стисна ръце в скута си. Не знаех кое ми се струва по-обезпокоително — веселият тон, с който маерът издаваше заповедите си, или равният и безизразен глас, с който Дагон ги приемаше. Човек трябваше да внимава много с истински арканист, но мисълта, че ще осакатят ръцете му, ми се стори по-ужасяваща от това направо да го убият.
Командирът си тръгна и след като вратата се затвори след него, Стейпс потрепери.
— За бога, Ранд! Той е като струйка ледена вода, която се стича по гърба ми. Иска ми се да се беше отървал от него.
— За да може някой друг да го вземе на служба? — засмя се маерът. — Не, Стейпс. Искам го тук, при себе си — моето бясно куче, вързано на къса каишка.
Прислужникът се намръщи. Но преди да успее да добави нещо, очите му бяха привлечени от нещо във всекидневната.
— О, още една.
Той отиде до клетката и се върна с поредната мъртва бързолетка, като държеше нежно крехкото й телце, докато я изнасяше от стаята.
— Знам, че е трябвало да изпробвате лекарството върху нещо — разнесе се гласът му от съседното помещение. — Но е малко жестоко да го направите с бедните, малки калантис.
— Какво каза? — попитах аз.
— Нашият Стейпс е старомоден — обясни с усмивка Алверон. — Освен това е по-образован, отколкото показва. Калантис е името на птиците на елд винтик.
— Мога да се закълна, че съм чувал тази дума и по друг повод.
— Това е и фамилното име на кралския род на Винтас — смъмри ме маерът. — За човек, който знае толкова много, си учудващо невеж по някои въпроси.
Прислужникът проточи врат, за да погледне отново към кафеза.
— Знам, че е трябвало да го направите — каза той. — Но защо не използвахте мишки или противното малко куче на контеса Де Фере?
Преди да успея да отговоря, на външната врата се чу тропане и един от гвардейците нахлу в стаята, преди Стейпс да успее да се изправи на крака.
— Ваша милост —
След това той изтича във всекидневната и направи същото и с прозореца там. Последваха още подобни звуци от задните стаи, в които никога не бях влизал. Чу се и слаб звук от местене на мебели.
Стейпс изглеждаше смутен и понечи да се изправи, но маерът поклати глава и му махна да седне.
— Лейтенант? — извика той с леко раздразнение в гласа.
— Моля за извинението ви, ваша милост — рече гвардеецът, като влезе в стаята задъхан. — Такива са заповедите на Дагон. Трябваше незабавно да подсигуря покоите ви.
— Предполагам, че не всичко е наред — сухо отбеляза Алверон.
— Когато почукахме на вратата на кулата, не последва отговор. Дагон ни накара да я разбием. Имаше… Не знам какво беше това, ваша милост. Някакъв зъл дух. Андерс е мъртъв. Каудикус го няма в стаите му, но Дагон го търси.
Изражението на Алверон помръкна.
— По дяволите! — изруга той и удари с юмрук подлакътника на стола си.
Челото му се смръщи и той шумно въздъхна.
— Много добре — каза и махна на гвардееца да си върви.
Пазачът стоеше сковано.
— Сър, Дагон ми нареди да не ви оставям без охрана.
Маерът му хвърли опасен поглед.
— Добре, но застани ето там. — Той посочи ъгъла на стаята.
Гвардеецът изглеждаше напълно доволен да се оттегли в дъното. Алверон се наведе напред и притисна върховете на пръстите към челото си.
— Как, в името на бога, е заподозрял?!
Въпросът беше реторичен, но ме накара да се замисля.
— Ваша милост взе ли си лекарството вчера?
— Да, да. Направих всичко точно по същия начин, както и предишните дни.
Само дето не беше изпратил мен да му донеса лекарството, помислих си аз.
— Шишенцето още ли е тук? — попитах аз.
Оказа се, че е тук. Стейпс ми го донесе. Махнах тапата и прокарах пръст по вътрешната страна на стъклото.
— Какъв е вкусът на лекарството на ваша милост?
— Казах ти вече — леко солено и горчиво.
Видях как очите на маера се разшириха, когато поднесох пръст към устата си и го докоснах леко с върха на езика.
— Да не си полудял? — невярващо извика той.
— Сладко — простичко отвърнах аз.
След това си изплакнах устата с вода и я изплюх колкото се може по-деликатно в една празна чаша. Извадих сгънато пакетче от джоба на жилетката си, отсипах малко количество от него в ръката си и го изядох с гримаса на лицето.
— Какво е това? — поинтересува се Стейпс.
— Лигелен — излъгах аз, защото знаех, че истинският отговор, че това са въглени, само ще предизвика допълнителни въпроси.