Патрик Ротфус Хроника на кралския убиец 2 Страхът на мъдреца 2

Ротфус Патрик

пред камината в претъпкана странноприемница. — Тя ме погледна многозначително в

очите.

— Предполагам, че камъкът доста ще убива… — отбелязах аз.

— Много добре — засмя се тя, — да предположим, че са си постлали и одеяло. Как би

нарекъл такъв човек?

Ако ме беше попитала за това преди два цикъла, когато току-що бях излязъл от света на

фае, можеше и да не я разбера. Ако бях постоял още малко при Фелуриан, е напълно

възможно правенето на любов пред

камината да не ми се стори нещо странно. Но вече от

доста време бях отново в света на смъртните…

Уличница, мълчаливо се замислих аз. Отгоре на това евтина и безсрамна уличница.

Радвах се, че не бях споменал на никого за желанието на Темпи да се научи да свири на

лютня. Колко ли трябва да се е срамувал от този си невинен копнеж. Мислех си за младия

Темпи, който е искал да прави музика, но никога не е казал на никого за това, защото е

знаел, че е нещо мръсно. Сърцето ме заболя при тази мисъл.

Лицето сигурно бе издало мислите ми, защото Вашет протегна ръка и нежно хвана моята.

— Знам, че за вас е трудно да разберете това. Още повече, че никога не си и помислял да

разсъждаваш по различен начин. Предпазливост.

Опитах се да осмисля всички последствия от онова, което ми беше казала.

— Как научавате новините? — попитах аз. — Като няма трупи, които да обикалят от

град на град, как разбирате какво става в останалата част на света?

При този въпрос на лицето и се появи леко самодоволна усмивка и тя махна с ръка към

бруления от вятъра пейзаж наоколо.

— Мислиш ли, че това място много го е грижа как се върти светът? — Тя отпусна ръка.

— Но не е толкова зле, колкото си мислиш. На повечето места тук амбулантните търговци са

добре дошли. Калайджиите още повече. А и самите ние доста пътуваме. Онези, които носят

червено, идват и си отиват и носят новини. — Тя сложи успокоително ръка на рамото ми. —

И понякога, макар и рядко, някой певец или музикант минава оттук. Но те не свирят пред

цял един град наведнъж. Посещават отделно семейство. Дори и тогава свирят, скрити зад

параван, така че да не могат да ги видят. Веднага можеш да познаеш адемските музиканти,

защото, когато пътуват, носят на гърба си своите високи паравани. — Леко присви уста. —

Но дори и на тях не се гледа с добро око. Професията им е смятана за полезна, но не и за

уважавана.

Малко се поотпуснах. Мисълта, че може да съществува място, където музикантите не са

добре дошли, ми се стори напълно погрешна, дори ненормална. Но можех да разбера

съществуването на място със странни обичаи. Приспособяването, така че да се впишеш

в

порядките на публиката, беше толкова добре познато за Едема Рух, колкото и смяната на

театралните костюми.

— Така стоят нещата и колкото по-рано приемеш това, толкова по-добре — продължи

Вашет. — Казвам това като жена, която е пътувала много. Прекарах осем години сред

варварите. Дори слушах музика в група от хора — каза гордо тя и предизвикателно вирна

глава. — Веднъж направих дори повече от това.

— Някога пяла ли си пред публика? — попитах аз.

Лицето и се вкамени.

— Не е възпитано да се задава такъв въпрос — сковано отвърна тя. — Така няма да си

създадеш приятели тук.

— Единственото, което имах предвид — побързах да кажа аз, — е, че ако си се опитала

да го направиш, може би си щяла да разбереш, че в това няма нищо срамно. То е голяма

радост за всички.

Вашет ме погледна строго и направи суров жест на отказ и окончателност.

— Квоте, пътувала съм доста и доста съм видяла. Много от адемците са светски хора.

Знаем за музикантите. И за да съм напълно откровена, мнозина от нас тайно и гузно са

очаровани от тях. Подобно на вашите хора, които са очаровани от уменията на модеганските

куртизанки. — Тя ме погледна строго. — Но въпреки това не бих искала дъщеря ми да

доведе един от тях у дома, ако разбираш какво искам да кажа. Нито пък мнението на някого

за Темпи ще се подобри, ако разбере, че той е споделил кетан с такъв като теб. Запази това

за себе си. Трябва да се справиш с достатъчно много неща и без всички в Адемре да знаят, че

на всичкото отгоре си и музикант.

114.

Неговата остра и единствена стрела

Последвах съвета на Вашет. И макар ръцете да ме сърбяха, в онази нощ не извадих

лютнята, за да запълня своето малко кътче от училището с музика. Дори стигнах до там, че

мушнах калъфа под леглото, защото дори само видът му можеше да предизвика слухове.

От няколко дни не правех почти нищо друго, освен да уча при Вашет. Хранех се сам и не

се опитвах да разговарям с никого, тъй като внезапно осъзнах какъв е езикът ми. Карсерет не

се доближаваше до мен, но беше неизменно наблизо и ме наблюдаваше с безизразен и

злобен поглед като на змия.

Възползвах се от превъзходния атурански на Вашет и и задавах хилядите въпроси, които

бяха твърде сложни, за да ги задам на Темпи.

Чаках цели три дни, преди да и поставя въпроса, който ме ядеше отвътре, откакто бях