Патрик Ротфус Хроника на кралския убиец 2 Страхът на мъдреца 2
Шрифт:
Аете, близо до сърцето мое.
Без суета е панделката.
Без дълг е вятърът.
Без кръв е победата.
Чух тих звук и когато се огледах, видях, че Вашет тихо плаче. Главата и беше наведена,
сълзите се стичаха по лицето и и капеха върху предницата на ризата и, като образуваха по-
тъмни петна върху червеното.
Шехин продължи:
— Едва след като прочел тези редове, Аете разбрал каква дълбока мъдрост притежава
неговата ученичка. Той се затичал да се погрижи
бил твърде близо до сърцето и, за да може да бъде издърпана. Рете живяла само три дни след
това и сломеният от скръб Аете се грижел за нея. Той я оставил да управлява училището и се
вслушвал в думите и, докато върхът на стрелата се приближавал все повече до сърцето и. В
онези дни Рете продиктувала деветдесет и девет истории и Аете ги записал. Тези разкази
сложили началото на нашето разбиране за летхани. Те са в основата на Адемре. Късно на
третия ден Рете довършвала разказа на деветдесет и деветата история пред Аете, който се
бил превърнал в ученик на своята ученичка. След като той спрял да пише, Рете му казала:
„Има една последна история, по-важна от всички останали, но нея ще научиш, когато се
събудя.“ После затворила очи и заспала. Умряла в съня си. Аете живял още четирийсет
години и се говори, че никога повече не е убивал. През това време често го чували да казва:
„Спечелих единствения дуел, който някога съм губил.“ Той продължил да ръководи
училището и да подготвя своите ученици да станат майстори на лъка. Но също така ги учел
да бъдат мъдри. Разказвал им деветдесет и деветте истории и така всички адемре научили за
летхани. Така сме се превърнали в онова, което сме.
Настъпи продължително мълчание.
— Благодаря ти, Шехин — казах аз и се постарах да направя възможно най-добре жеста
почтителна благодарност. — Много бих искал да чуя тези деветдесет и девет истории.
— Те не са за варвари — заяви тя, но не изглеждаше обидена от молбата ми и направи
комбинация от жестове за укор и съжаление.
След това смени темата:
— Как върви твоят кетан?
— Мъча се да го подобря, Шехин.
— Така ли е? — обърна се тя към Вашет.
— Наистина се мъчи — отвърна тя с очи, все още зачервени от сълзите. Кисела веселост.
— Но има и подобрение.
Шехин кимна. Сдържано одобрение.
— Неколцина от нас ще се бият утре. Навярно можеш да го доведеш да гледа.
Вашет направи елегантно движение, което ме накара да разбера колко малко знаех за
тънкостите на езика на жестовете: любезно,
* * *
— Трябва да се чувстваш поласкан — весело ме похвали Вашет. — Разговаря с Шехин и
получи покана да я наблюдаваш как се бие.
Вървяхме към закътаната долина, където обикновено практикувахме кетан и ръкопашен
бой.
Въпреки това в съзнанието ми продължаваха да се въртят няколко неизбежни и
неприятни мисли. Мислех си за тайните и за това колко се стараят хората да ги запазят.
Чудех се какво ли би казал Килвин, ако заведях някой в Рибарника, за да му покажа
сигалдрията за кръв, кости и косми.
Мисълта за гнева на едрия изобретател беше достатъчна, за да ме накара да потреперя.
Знаех с какви неприятности ще се сблъскам. Това беше ясно изложено в законите на
Университета. Но как ли би постъпил Килвин с човека, на когото съм разкрил тези неща?
Вашет ме шляпна по гърдите с опакото на ръката си, за да привлече вниманието ми.
— Казах, че трябва да се чувстваш поласкан — повтори тя.
— Поласкан съм — отвърнах аз.
Тя ме хвана за рамото и ме обърна с лице към нея.
— Нещо много се умисли.
— Какво ще стане с Темпи, ако всичко това не завърши добре? — без заобикалки
попитах аз.
Веселото и изражение помръкна.
— Червените дрехи, мечът и името му ще му бъдат отнети и той ще бъде отрязан от
Латантха. — Тя бавно си пое дъх. — След нещо такова не е много вероятно някое друго
училище да го вземе, така че в действителност това означава, че той ще бъде изгнаник за
цялата Адемре.
— Но за мен изгнанието няма да свърши работа — отбелязах аз. — Ако ме принудите да
се върна обратно, това само ще направи проблема по-голям, нали?
Вашет не отговори нищо.
— Когато всичко това започна — продължих аз, — ти ме насърчаваше да си тръгна. Ако
го бях направил, щяхте ли да ми позволите да си отида?
Настъпи продължително мълчание, което ми даде да разбера каква е истината. Но тя я
изрече и на глас:
— Не.
Оценявах, когато не се опитват да ме лъжат.
— И какво щеше да бъде моето наказание? — попитах аз. — Затвор? — Поклатих глава.
— Не. Не е практично да ме държите затворен тук в продължение на години. — Погледнах я.
— И така, какво щеше да бъде то?
— Наказанието не е наша грижа — отвърна тя. — В края на краищата ти си варварин. Не
си знаел, че вършиш нещо нередно. Главната ни грижа е да ти попречим да учиш другите на
онова, което си откраднал — да ти попречим да го използваш за собствена полза.
Не беше отговорила на въпроса ми. Изгледах я продължително.