Патрик Ротфус Името на вятъра
Шрифт:
Мястото беше зловещо тихо. Не можех да разбера защо. Лудницата „Рефтвю“ в Тарбеан представляваше само една малка част от това място, а въпреки това звучеше като бордей, пълен с ядосани котки. Чуваше се на повече от километър разстояние, независимо от градската врява.
Елодин бавно се отправи към едно голямо бюро, зад което седеше млада жена.
— Защо няма никой навън, Еми?
— Днес са твърде буйни, господине — усмихна му се смутено тя. — Мислим, че наближава буря. — Тя свали от полицата един регистър. —
— Разбира се, че знам. — Елодин се наведе и започна да си развързва обувките. — Къде са прибрали Уин този път?
Тя прехвърли няколко страници в регистъра.
— На втория етаж, източното крило. Двеста четирийсет и седма стая.
Елодин се изправи и сложи обувките си върху бюрото.
— Би ли ги наглеждала?
Тя му се усмихна колебливо и кимна.
Преглътнах още цяла серия от въпроси, които ми бяха на върха на езика.
— Изглежда, Университетът е похарчил доста средства тук — изкоментирах.
Елодин не ми обърна внимание, обърна се и се заизкачва по чорапи по едно широко мраморно стълбище. След това влязохме в дълъг бял коридор с дървени врати. За пръв път можех да чуя звуците, които очаквах от място като това. Стенания, плач, непрекъснато бърборене и крясъци. Но всички те бяха едва доловими.
Елодин изкачи тичешком няколко стъпала, след това спря, обутите му в чорапи крака продължиха да се пързалят по гладкия мраморен под, а магистърската му мантия се вееше след него. После той повтори всичко отначало — няколко бързи крачки и след това дълго пързаляне с протегнати встрани за равновесие ръце.
Продължих да крача редом до него.
— Мислех, че магистрите биха намерили други, по-академични приложения за средствата на Университета.
Елодин не ме погледна. _Крачка, втора, трета, четвърта._
— Опитваш се да ме накараш да отговоря на въпроси, които не си задал.
_Плъзгане._
— Номерът ти няма да мине.
— Вие се опитвате да ме подмамите да задавам въпроси — посочих аз. — Така че реакцията ми изглежда съвсем справедлива.
_Крачка, втора, трета. Плъзгане._
— Тогава защо изобщо се занимаваш с мен? Килвин доста те харесва. Защо не закачиш своята звезда в неговата каруца?
— Мисля, че знаете неща, които не мога да науча никъде другаде.
— Неща като например?
— Неща, които искам да науча, откакто за пръв път видях някой да вика вятъра.
— Името на вятъра, така ли? — повдигна вежди Елодин.
_Крачка. Втора. Трета._
— Това е трудно.
_Плъзгане._
— Какво те кара да мислиш, че знам нещо за това как се вика вятърът?
— По метода на елиминирането — отвърнах аз. — Нито един от останалите магистри не прави такива неща, така че това трябва да е вашето поле на действие.
— По твоята логика аз също би трябвало да се занимавам
Стигнахме до края на коридора. Докато се пързаляше, Елодин почти събори един огромен широкоплещест мъж, който носеше книга с дебела корица.
— Моля за извинението ви, господине — каза той, макар да беше очевидно, че грешката не е негова.
— Тимъти — посочи го с дългия си пръст Елодин. — Ела с нас.
Елодин ни поведе през няколко по-къси коридора, докато накрая стигнахме до една тежка дървена врата с плъзгащ се панел на нивото на очите. Елодин го отвори и надникна вътре.
— Как е той?
— Тих — отвърна едрият мъж. — Не мисля, че е спал много.
Елодин натисна дръжката на вратата, след това се обърна към широкоплещестия мъж и лицето му стана строго.
— Заключили сте го вътре?
Мъжът беше с цяла глава по-висок от Елодин и вероятно тежеше два пъти повече от него, но когато магистърът по чорапи го погледа гневно, кръвта се оттегли от лицето му.
— Не аз, магистър Елодин. Това е…
Елодин го прекъсна с остър жест:
— Отключи я.
Тимъти затършува в една връзка с ключове.
Елодин продължи да го наблюдава втренчено.
— Алдер Уин няма да бъде затварян. Той може да влиза и излиза когато пожелае. В храната му няма да слагате нищо, освен ако той самият изрично не го пожелае. Ти ще отговаряш за това пред мен, Тимъти Дженерой. — Елодин мушна дългия си пръст в гърдите му. — Ако разбера, че Уин е бил упояван или затварян, ще те яздя по улиците на Имре като малко розово пони. — Той му хвърли свиреп поглед. — Тръгвай.
Мъжът си тръгна толкова бързо, колкото можеше, без да започне да бяга.
— Можеш да влезеш — обърна се към мен Елодин, — но не вдигай никакъв шум и не прави резки движения. Не говори, освен ако той не те заговори. Ако говориш, говори тихо. Разбра ли ме?
Кимнах и той отвори вратата.
Стаята не беше каквато очаквах. Високите прозорци позволяваха на светлината да влезе вътре и да разкрие доста голямо легло и маса със столове. Стените, таванът и подът бяха изцяло облицовани с дебел бял плат и приглушаваха дори и най-слабите шумове от коридора. Одеялата бяха дръпнати от леглото и в тях, свит до стената, се бе омотал един слаб около трийсетгодишен мъж.
Елодин затвори вратата и свитият като мишка мъж леко потръпна.
— Уин? — меко каза той, като се приближи до него. — Какво се е случило?
Алдер погледна нагоре, ококорен като бухал. Беше слаб като върлина, гърдите му под одеялото бяха голи, косата му беше в пълен безпорядък, а очите широко отворени и кръгли. Той заговори тихо и с леко дрезгав глас:
— Бях добре. Чувствах се добре. Но всички тези хора, които говореха, кучета, калдъръми… Точно сега искам да съм далеч от това.