Патрик Ротфус Името на вятъра

Unknown

— Седемдесет дни — гордо каза той. — Надявам се тази да е търсената, макар че да се надяваш е глупаво. Но ако гори още шест дни, ще бъде най-добрата ми лампа за тези десет години.

Той я наблюдава известно време със странно нежно изражение.

— Но всъщност не се надявам — решително отсече. — Правя нови лампи и своите измервания. Това е единственият начин да осъществиш някакъв напредък.

Той ме поведе мълчаливо обратно надолу към приземното ниво на работилницата.

Когато слязохме, се обърна към мен.

—

Ръцете — заповеднически каза той и протегна очаквателно своите огромни лапи.

Като не знаех какво точно иска, вдигнах ръце пред себе си. Той ги пое в своите и докосването му беше изненадващо леко. Обърна ги и ги огледа внимателно.

— Имаш кеалдарски ръце — каза го, сякаш неохотно изричаше комплимент.

Вдигна своите, за да ги разгледам. Те бяха с дебели пръсти и широки длани.

Стисна ги в юмруци, които повече приличаха на големи дървени чукове, отколкото на обикновени ръце.

— Минаха много години, преди тези ръце да се научат да бъдат кеалдарски ръце. Късметлия си. Ще работиш тук. — Единствено от въпросителния наклон на главата му човек можеше да предположи, че сърдитото му мърморене всъщност е покана.

— О, да. Исках да кажа, благодаря ви, господине. За мен е чест да ме…

Той ме прекъсна с нетърпелив жест:

— Ела при мен, ако имаш някакви идеи за вечногорящата лампа. Ако главата ти е толкова съобразителна, колкото изглеждат ръцете ти… — Онова, което би могло да е усмивка, беше скрито от гъстата му брада, но в тъмните му очи проблесна весела искра, когато той добави шеговито колебливо, почти закачливо. — Ако! — повтори той, вдигнал нагоре големия си като глава на чук пръст. — То тогава аз и моите хора ще ти покажем някои неща.

* * *

— Трябва да решиш към кого ще се прикрепиш — каза Симон. — За да станеш ре'лар, трябва да те спонсорира някой магистър. Така че трябва да избереш някого и да се залепиш за него като лайно за обувката му.

— Очарователно — сухо изкоментира Совой.

Совой, Уилем, Симон и аз седяхме на една отдалечена маса в дъното на „При Анкер“, изолирани от тълпата в нощта на Фелинг, която изпълваше помещението с постоянното ниско бучене на разговорите си. Конците ми бяха извадени преди два дни и празнувахме моя първи пълен цикъл в Арканум.

Никой от нас не беше особено пиян. Но никой от нас не беше и особено трезвен. Къде точно сме се намирали между тези две точки, е плод на безсмислени догадки и аз няма да губя време да ви занимавам с това.

— Просто ще се съсредоточа върху това да бъда блестящ — каза Совой — и ще чакам магистрите да го осъзнаят.

— И как ще мине тоя номер при Мандраг — попита Уилем с разсеяна усмивка.

— Мандраг е конски задник. — Совой хвърли мрачен поглед на Уилем.

— Това обяснява защо си го заплашил с камшика си за езда — рече Уилем.

Покрих с ръка устата си, за да сподавя смеха си.

— Наистина ли го направи?

— Те не казват

каква беше цялата история — обидено отвърна Совой. — Той ме подмина, когато ми беше ред за повишение, и избра друг студент. Нарочно ме остави, за да може да ме използва за чирак, вместо да ме издигне до ре'лар.

— И ти го заплаши с камшик за езда.

— Имахме спор — спокойно продължи Совой — и се случи така, че в ръката си държах камшика си за езда.

— Размахал си го към него — подразни го Уилем.

— Просто яздех! — разгорещено отвърна Совой. — Ако преди часовете бях ходил по курви и бях размахал някой корсет срещу него, едва ли някой щеше да обърне внимание на това!

На масата настъпи моментно мълчание.

— Точно сега със сигурност бих обърнал внимание на нещо такова — рече Симон, преди заедно с Уилем да избухнат в смях.

Совой потисна усмивката си и се обърна към мен.

— Сим е прав в едно. Трябва да съсредоточиш усилията си върху една тема. Иначе ще свършиш като Манет — вечният е'лир. — Той се изправи и приглади дрехите си. — Сега ми кажете как изглеждам?

Строго погледнато, Совой не беше облечен по модата, защото оставаше верен на модеганския стил вместо на местния. Но нямаше никакво съмнение, че изглежда доста представителен в меките цветове на коприната и велура, които носеше.

— Какво значение има? — попита Уилем. — Да не се опитваш да си уговориш среща със Сим?

— За съжаление — усмихна се Совой, — трябва да ви напусна. Имам ангажимент с една дама и се съмнявам, че ще се засечем отново тази нощ.

— Не си ни казал, че имаш среща — запротестира Сим. — Не можем да играем на ъгли само тримата.

Това, че Совой изобщо беше дошъл с нас, си беше отстъпка от негова страна. Той не одобряваше особено избора на кръчми на Уил и Сим.

„При Анкер“ беше достатъчно долнопробна дупка, за да са евтини напитките, но и достатъчно висока класа, та да не се безпокоиш, че някой ще започне сбиване или ще повърне върху теб. Мястото ми харесваше.

— Вие сте добри приятели и добра компания — рече Совой. — Но нито един от вас не е жена, нито пък е очарователен — може би с изключение на Симон. — Совой му смигна. — Да си го кажем честно, кой от вас не би зарязал останалите на мига, ако го очакваше някоя дама?

Неохотно измърморихме в съгласие с него. Совой се усмихна — зъбите му бяха много бели и прави.

— Ще пратя момичето да ви донесе още напитки — каза той, докато се готвеше да тръгва. — За да облекчи горчивата болка от заминаването ми.

— Не е лош тип — замислено казах аз, след като той си тръгна. — За благородник.

Уилем кимна.

— Сякаш знае, че е по-добър от теб, но не те гледа отвисоко, защото знае, че не ти си виновен за това какъв си.

— И така, на кого ще се подмазваш? — попита ме Сим, като се подпря на лакти върху масата. — Предполагам, че няма да е Хеме.