Патрик Ротфус Името на вятъра

Unknown

Уин се притисна към стената и одеялото падна от костеливото му рамо. Изненадах се, когато видях около врата му оловен гилдер. Мъжът беше напълно квалифициран арканист.

— Защо си на пода? — кимна Елодин.

Уин хвърли поглед към леглото, а в очите му се четеше паника.

— Защото ще падна — тихо отговори той с глас, изпълнен донякъде с ужас, донякъде със смущение. — И там има пружини и летви. Пирони.

— Сега как се чувстваш? — меко го попита Елодин. — Би ли искал да се върнеш с мен?

— _Не-е-е._ — Уин нададе отчаян и изпълнен с безнадеждност

вик, стисна здраво очите си и придърпа одеялото по-плътно около себе си.

Тънкият му писклив гласец направи молбата му по-сърцераздирателна, отколкото ако я бе изревал с всичка сила.

— Всичко е наред. Можеш да останеш — меко го успокои Елодин. — Ще се върна да те посетя.

В отговор Уин отвори очите си. Изглеждаше внезапно възбуден.

— Не донасяй със себе си гръмотевицата — бързо изрече той. Протегна ръка изпод одеялото и сграбчи Елодин за ризата. — Но ми трябват свирка за котки, синьо надолу, също и кости. — Тонът на гласа му звучеше неотложно. — Кости за палатка.

— Ще ти донеса — успокои го Елодин и ми махна да излизам от стаята. Направих го.

Елодин затвори вратата след нас с мрачно изражение на лицето.

— Уин знаеше с какво се захваща, когато стана мой гилер. — Той се обърна и закрачи надолу по коридора. — Ти нямаш представа. Не знаеш нищо за Университета. За рисковете, свързани с това. Мислиш си, че това е едно приказно място — място за игра. А то не е.

— Точно така — сопнах се аз, — това е място за игра и всички други деца ми завиждат, защото успях да играя на „ще бъдеш бит с камшик до кръв и след това ще ти забраним да влизаш в Архива“, а те не можаха да го направят.

Елодин спря и се обърна да ме погледне.

— Много добре. Докажи, че не съм прав. Докажи ми, че внимателно си обмислил това. Защо Университетът с по-малко от хиляда и петстотин студенти има нужда от лудница с размера на кралски дворец?

Мисълта ми започна бързо да препуска.

— Повечето студенти са от заможни семейства — отвърнах аз. — Водили са лесен живот и когато са принудени да…

— Грешка — презрително ме прекъсна Елодин и отново тръгна надолу по коридора. — Причината е в онова, което изучаваме. Заради начина, по който обучаваме съзнанието си да се движи.

— Значи смятането и граматиката подлудяват хората — казах аз, като се постарах думите ми да прозвучат като твърдение.

Елодин спря отново и отвори най-близката врата. В коридора нахлуха панически крясъци:

— … В МЕН! ТЕ СА В МЕН! ТЕ СА В МЕН! ТЕ СА В МЕН!

През отворената врата успях да видя млад мъж, мятащ се бясно върху кожените ремъци, които го притискаха в леглото, през китките, кръста, врата и глезените.

— Тригонометрията и диаграмите за логика не правят такива неща — каза Елодин и ме погледна право в очите.

— ТЕ СА В МЕН! ТЕ СА В МЕН! ТЕ СА В…

Виковете продължаваха като непрекъснат напев, като безкраен и безсмислен вой на куче в нощта.

— … МЕН! ТЕ СА В МЕН! ТЕ СА В МЕН! ТЕ СА…

Елодин затвори вратата. Макар че все още можех много слабо да доловя виковете през затворената врата, почти

пълната тишина, която настъпи, беше слисваща.

— Знаеш ли защо наричат това място Колонията? — попита ме Елодин.

Поклатих глава.

— Защото там отиваш, ако чувстваш, че животът те е пронизал с кол.

Той се усмихна с безумна усмивка. Отекна смразяващ смях.

* * *

Елодин ме поведе през лабиринт от коридори към друго крило на Грънчарницата. Накрая завихме зад един ъгъл и аз видях нещо ново — врата, направена изцяло от мед.

Елодин извади от джоба си ключ и я отключи.

— Харесва ми да се отбивам тук, когато съм наоколо — каза той небрежно, докато отваряше вратата. — Да си проверя пощата. Да полея цветята — такива неща.

Той си свали единия чорап, върза го на възел и го напъха в процепа на вратата, за да я задържи отворена.

— Мястото е приятно за посещаване, но знаеш ли… — Той дръпна вратата, за да е сигурен, че няма да се затвори. — Не отново.

Първото, което ми направи впечатление в стаята, беше, че въздухът бе някак странен. В началото помислих, че мястото е звукоизолирано като стаята на Алдер Уин, но когато се огледах, видях, че стените и таваните са от гол сив камък. След това си рекох, че може би въздухът просто е застоял, но когато си поех дъх, усетих, че ухае на лавандула и чисто ленено платно. Имах чувството, че усещам някакво налягане в ушите си, сякаш се намирах дълбоко под водата, само дето, разбира се, не бях под вода. Размахах ръка пред себе си, като почти очаквах да усетя въздуха по различен начин — по-плътен може би. Но нямаше такова нещо.

— Доста дразнещо, а?

Обърнах се и видях Елодин, който ме наблюдаваше.

— Всъщност съм изненадан, че изобщо го забеляза. Повечето не забелязват.

Стаята определено беше по-добра от тази на Алдер Уин. Имаше легло с четири стълба, заобиколено от завеси, затрупан с вещи диван, празна библиотека и голяма маса с няколко стола. Най-забележимото бяха огромните прозорци, които гледаха към моравите и градините.

Отвън се виждаше балкон, но, изглежда, нямаше начин да се стигне до него.

— Гледай сега — рече Елодин. Взе един от дървените столове с високи облегалки, вдигна го с двете си ръце, завъртя го в кръг и го запрати с всичка сила към прозореца. Свих се, но вместо страшен трясък, се чу само глухият звук от сцепено дърво. Столът падна на пода сред купчина трески и тапицерия.

— Преди правех това в продължение на часове — каза Елодин, докато си поемаше дълбоко дъх и оглеждаше с нежност стаята. — Добри времена бяха.

Отидох да огледам прозорците. Бяха по-дебели от обичайното, но не _чак толкова_ дебели. Изглеждаха нормално, с изключение на бледите червеникави черти, които минаваха през тях. Погледнах рамката на прозореца. Тя също беше от мед. Бавно огледах стаята, отбелязвайки голите й каменни стени и все още усещайки странно тежкия въздух в нея. Забелязах също и че вратата нямаше дръжка от вътрешната страна, нито пък брава. _Защо някой би си направил целия този труд да направи масивна врата от мед?_