Патрик Ротфус Името на вятъра

Unknown

Чух звука от дръпването на тежко резе, след това вратата се отвори, за да разкрие младо момиче с права жълтеникавочервена коса, обрамчваща палавото лице на малка фея. Тя ми се усмихна сладко като напъпило цвете.

— Да?

— Търся Деви.

— Намери я — отвърна просто тя. — Влизай.

Влязох и тя затвори вратата след себе си, като върна желязното резе обратно на мястото му. Стаята беше без прозорци, но добре осветена и изпълнена с миризмата на лавандула, която ми подейства освежаващо след вонята на

улицата. По стените имаше драперии, но единствените истински мебели бяха малко бюро, лавица за книги и широко легло с балдахин, около което завесите бяха дръпнати.

— Моля — каза тя и направи жест към бюрото, — заповядай, седни.

Тя се настани от другата страна и скръсти ръце върху плота. Поведението й ме накара да се усъмня пак във възрастта й. Бях я преценил погрешно заради дребния й ръст, но при всички положения не можеше да е по-възрастна от двайсетина години — и определено не беше това, което бях очаквал да открия.

Деви примигна разтапящо към мен.

— Нужен ми е заем — казах аз.

— А какво ще кажеш преди това да ми се представиш? — усмихна се тя. — Ти вече знаеш как се казвам аз.

— Квоте.

— Наистина ли? — Тя повдигна вежди. — Чувала съм едно-друго за теб. — Измери ме с поглед от горе до долу. — Представях си те по-висок.

_И аз можех да кажа същото._ Ситуацията ме беше объркала.

Бях се подготвил за мускулест главорез и преговори, изпълнени с прикрити заплахи и перчене. Не знаех как да се държа с това усмихнато момиче.

— Какво си чувала? — попитах, за да запълня мълчанието. — Надявам се да не е нещо лошо.

— И добро, и лошо — ухили се тя, — но не и отегчително.

Скръстих ръце, за да ги държа на едно място.

— И как точно ще направим сделката?

— Май не си много по задявките, а? — отвърна тя и въздъхна леко разочаровано. — Добре тогава, да пристъпим направо към работата. Колко ти трябват?

— Само около талант — отговорих аз, — по-точно осем йота.

Тя сериозно поклати глава и жълтеникавочервената й коса се разлюля напред-назад.

— Страхувам се, че не мога да го направя. Не си заслужава да си губя времето с дребни заеми.

— И за колко си заслужава да си загубиш времето? — намръщих се аз.

— Четири таланта — отвърна тя, — това е минимумът.

— А лихвата?

— Петдесет процента всеки два месеца. Така че, ако искаш да заемеш парите за възможно най-кратко време, тя ще бъде два таланта в края на срока. Ако искаш, можеш да платиш целия дълг от шест таланта. Но докато не си получа цялата главница обратно, лихвата ще си остане два таланта всеки два месеца.

Кимнах, без да съм особено изненадан. Това беше около четири пъти повече, отколкото вземаше и най-алчният лихвар.

— Но така аз ще плащам лихва върху пари, от които всъщност нямам нужда.

— Не — каза тя и ме погледна сериозно в очите, — плащаш

лихва на парите, които си заел. Такава е сделката.

— Какво ще кажеш за два таланта? — попитах аз. — Тогава в края…

— Не сме тук, за да се пазарим — прекъсна ме Деви с махване на ръка. — Просто те информирам какви са условията на заема. — Тя се усмихна извинително. — Съжалявам, че не бях достатъчно ясна още в началото.

Погледнах я — държеше раменете си изправени и ме гледаше право в очите.

— Добре. Къде да се подпиша? — казах след малко.

Тя ме изгледа с известно недоумение и леко сбърчи чело.

— Няма нужда да подписваш каквото и да било.

Отвори едно чекмедже и извади кафяво шишенце със стъклена запушалка. След това сложи на бюрото до нея дълга игла.

— Трябва ми само малко кръв.

Вкамених се на стола, отпуснал ръце покрай тялото си.

— Не се безпокой, иглата е чиста. Трябват ми само три хубави капки.

Най-накрая успях да си възвърна гласа:

— Сигурно се шегуваш.

Деви наклони главата си на една страна и в ъгълчето на устата й заигра лека усмивка.

— Не го ли знаеше? — попита изненадано. — Рядко се случва някой да дойде тук, без да е наясно за какво става дума.

— Не мога да повярвам, че някой наистина… — не довърших, защото не можех да намеря точните думи.

— Не всеки го прави — каза тя. — Обикновено клиентите ми са студенти или бивши студенти. Хората от тая страна на реката биха ме помислили за вещица или демон, или някаква подобна глупост. Членовете на Арканум знаят много добре защо искам кръв и какво мога да направя с нея.

— И ти ли си член на Арканум?

— Бивш — отвърна тя и усмивката й леко помръкна. — Успях да стана ре'лар, преди да напусна. Знам достатъчно, та с малко от твоята кръв да не можеш никога да се скриеш от мен. Мога да те открия навсякъде.

— И освен това — добавих аз, докато скептично си мислех за восъчната кукла на Хеме, която направих в началото на семестъра, това беше само един косъм, кръвта беше много по-ефективна за създаване на връзка — можеш да ме убиеш.

— Ужасно глупав си, за да си новата блестяща звезда на Арканум. Помисли отново. Щях ли да остана в занаята, ако се занимавах с престъпления?

— Магистрите знаят ли за това?

— В името на божието тяло, разбира се, че не — засмя се тя. — Както не знаят и полицаят, свещеникът или пък майка ми. — Тя посочи себе си и след това мен. — Знаем аз и ти. Обикновено това е достатъчно за осигуряването на добри делови взаимоотношения.

— А _необикновено_? — попитах. — Ако нямам парите в края на срока? Какво тогава?

— Тогава ще намерим някакво решение помежду си. — Тя разпери ръце и безгрижно сви рамене. — Като разумни хора. Може би ще работиш за мен. Ще ми казваш тайни. Ще ми правиш услуги.