Патрик Ротфус Името на вятъра

Unknown

— Той може да ти каже името ми — пренебрежително казах аз, — но не може да ти го даде — само аз мога да сторя това. — Сложих ръка на масата. — Предложението ми си остава — моето име срещу твоето. Приемаш ли? Или ще бъда принуден да мисля за теб завинаги като Алоин, а не като за теб самата?

Очите й проблеснаха игриво.

— Много добре — отвърна тя. — Обаче нека първо да чуя твоето.

Наведох се напред и я приканих да направи същото. Тя пусна ръката на Совой и нададе ухо към мен. Прошепнах името си на ухото й с подобаваща тържественост: „Квоте“.

Тя ухаеше леко на цветя, което вероятно беше някакъв парфюм, но под него се усещаше нейната собствена миризма — като зелена трева, като път, чезнещ в далечината след лек пролетен дъждец.

След това тя отново се облегна на стола си, сякаш за да обмисли чутото.

— Квоте — каза тя накрая. — Квоте ти подхожда.

Очите й проблеснаха, сякаш криеше някаква тайна.

Тя го произнесе бавно, сякаш опитваше вкуса му, и след това кимна.

— Какво означава?

— Означава много неща — казах с най-добрата си имитация на гласа на Таборлин Великия, — но няма да ме разсееш толкова лесно. Платих и сега съм във властта ти. Може ли да ми кажеш своето име, за да мога да те наричам с него?

Тя се усмихна и отново се наведе напред. Аз също го направих. Когато обърнах главата си встрани, почувствах как един немирен кичур от косата й ме докосна.

— Диана — топлият й дъх галеше ухото ми като перце. — Диана.

И двамата се облегнахме на столовете си. Тъй като не казах нищо, тя ме подкани:

— Е?

— Вече го знам — уверих я, — с такава сигурност, с каквато знам своето собствено.

— Кажи го тогава.

— Ще го запазя за себе си — усмихнах й се успокоително аз. — Такъв подарък не трябва да бъде прахосван с лека ръка.

Тя ме погледна и аз омекнах.

— Диана — казах аз, — Диана — добре ти подхожда.

Гледахме се дълго един друг и тогава забелязах, че Совой е вторачил доста настойчив поглед в мен.

— Трябва да се връщам долу — казах аз и бързо се изправих от стола си. — Трябва да се срещна с някои важни хора. — Още докато изричах думите, осъзнах колко неловко прозвучаха те, но не се сетих как да си ги взема назад, без да се почувствам още по-неловко.

Совой се изправи и стисна ръката ми, без съмнение нетърпелив да се отърве от мен.

— Добре се справи тази вечер, Квоте. Ще се видим скоро.

Обърнах се и видях, че и Дена е станала. Тя срещна погледа ми и се усмихна.

— И аз се надявам пак да се видим. — Тя протегна ръка.

Усмихнах й се с най-хубавата си усмивка.

— Винаги има надежда.

Искаше ми се да изглеждам остроумен, но вместо това, веднага щом напуснаха устата ми, думите ми прозвучаха като дебелашка шега. Трябваше да си тръгна, преди да се направя на още по-голям глупак. Набързо стиснах ръката й. Кожата й беше леко хладна. Ръката — нежна, деликатна и силна. Не я целунах, защото Совой беше мой приятел и между приятели не се постъпва по този начин.

> 59.

> Цялото това познание

След известно време и със значителната помощ на Деох и Уилем аз се напих.

И така, по-късно трима

студенти се движеха малко нестабилно по пътя към Университета. Представете си ги как вървят и от време на време съвсем леко преплитат крака. Тихо е и когато камбанарията удря късния час, тя не толкова нарушава тишината наоколо, колкото я подчертава.

Щурците също уважават тишината. Песните им са като бодове в тъканта на безмълвието, които са твърде малки, за да бъдат забелязани.

Нощта около тях е като топло кадифе. Звездите — горящи диаманти в безоблачното небе — оцветяват пътя под краката им в сребристосиво. Университетът и Имре са сърцето на познанието и изкуството — най-солидните крайъгълни камъни на цивилизацията.

Тук, на пътя, между тези две места, няма нищо друго освен стари дървета и висока трева, която се огъва под вятъра. Нощта е съвършена по някакъв безумен начин и почти ужасяващо красива.

Трите момчета — едно тъмнокосо, едно светло и едно — поради липса на по-подходяща дума — огненочервено, не забелязват нощта. Вероятно някаква частица от тях я забелязва, но те са твърде млади, пияни и, дълбоко в сърцата си, убедени, че никога няма да остареят или да умрат.

Освен това те знаят, че са приятели, и споделят помежду си една определена обич, която никога няма да ги напусне. Момчетата знаят и много други неща, но нито едно от тях не е толкова важно като това. Може би са прави.

> 60.

> Богатство

На следващия ден отидох на лотарията за приемните изпити, като се перчех с първия в живота си махмурлук. Чувствах се изтощен и леко ми се гадеше, затова се наредих на най-късата опашка и опитах да не обръщам внимание на врявата, вдигана от стотиците студенти, които се въртяха насам-натам, купуваха, продаваха, разменяха и най-вече се оплакваха от поредните номера за явяване, които бяха изтеглили за изпитите си.

— Квоте, син на Арлиден — казах аз, когато накрая ми дойде ред.

Жената, която изглеждаше отегчена, отбеляза името ми и извади една плочка от черната кадифена торба. На нея пишеше „Хептен. Пладне“. Имаше още пет дни — достатъчно време, за да се подготвя.

Но точно когато се обръщах да тръгна обратно към Мюз, внезапно ми мина една мисъл. Колко подготовка ми беше необходима всъщност? И което беше по-важното — какво можех да постигна наистина, без да имам достъп до Архива?

След като обмислих това, вдигнах ръка над главата си с изправен палец и среден пръст, като по този начин дадох знак, че имам дата след пет дни, която искам да продам.

Не след дълго към мен се приближи непозната студентка.

— След четири дни — каза тя и вдигна своята плочка. — Ще ти дам един йот, за да се разменим.

Поклатих глава, тя вдигна рамене и се отдалечи.

Галвен, ре'лар от Медика, се приближи. Той вдигна показалеца си, давайки знак, че времето му за явяване е по-късно този следобед.

От кръговете под очите му и неспокойното изражение на лицето му ми стана ясно, че не гори от желание да се яви на изпит толкова скоро.