Патрик Ротфус Името на вятъра
Шрифт:
— Само два пъти ли?
— И вторият път беше само преди един цикъл — кимна Дена. — Една двойка я изпя по време на официална вечеря, на която присъствах в Аетниа.
— Сериозно ли говориш? — недоверчиво я попитах аз.
Тя поклати глава, сякаш я бях хванал в малка, невинна лъжа. Тъмната коса падна върху лицето й и тя разсеяно я отметна встрани.
— Добре де, предполагам, че съм чула двойката да репетира за кратко изпълнението си преди вечерята…
Поклатих глава, все още невярващ напълно на думите й.
— Това е удивително.
— Не си първият мъж, който ми го казва — каза шеговито Дена. — Но май си първият, който го казва, докато гледа към ушите ми — многозначително сведе поглед тя.
Почувствах, че започвам силно да се изчервявам, когато чух познат глас зад гърбовете ни:
— Ето къде си бил!
Когато се обърнах, видях Совой — моят висок, красив приятел и съзаклятник от часовете по симпатия за напреднали.
— Ето ме — потвърдих аз, изненадан, че ме е търсил.
Бях двойно по-изненадан от това, че беше толкова нетактичен да ме прекъсне, докато провеждах личен разговор с млада дама.
— Ето ни всички — усмихна ми се Совой, подмина ме и небрежно сложи ръка около кръста на Дена.
Той се обърна престорено намръщен към нея:
— Аз претърсвам целите долни етажи, за да ти помогна да намериш своя певец, и накрая ви намирам тук да си гукате.
— Натъкнахме се неочаквано един на друг — каза Дена и сложи ръката си върху неговата, която стоеше върху ханша й. — Знаех, че ако не друго, ще се върнеш за напитката си… — Тя кимна към близката маса, която беше празна, с изключение на двете чаши с вино върху нея.
Те заедно се обърнаха и се отправиха под ръка към масата си. Дена погледна към мен през рамо и повдигна вежди. Нямах и най-малка представа какво има предвид.
Совой ми махна да се присъединя към тях и дръпна за мен един празен стол, където да седна.
— Не можех да повярвам, че наистина ти си там долу — каза ми той. — Стори ми, че чувам твоя глас, но… — той посочи третия етаж на „Еолиан“ — макар третият балкон да осигурява уединение за младите влюбени, по отношение на изгледа му към сцената има какво още да се желае. Не знаех, че свириш. — Той обгърна раменете на Дена с дългата си ръка и се усмихна с очарователната си синеока усмивка.
— От време на време го правя — небрежно отвърнах аз, докато сядах.
— Имаш късмет, че избрах тази нощ да се забавляваме в „Еолиан“ — рече Совой. — Иначе нямаше да има кой да ти акомпанира освен ехото и щурците.
— Тогава съм ти задължен — кимнах почтително аз.
— Реванширай ми се, като вземеш Симон за партньор следващия път, когато играем на ъгли — каза той. — Така ти ще трябва да платиш залога, когато празноглавото малко копеле обяви висока карта само с един чифт.
— Готово — съгласих се аз, — макар това да ме огорчава. — Обърнах се към Дена. — А на теб? Дължа ти голяма услуга. Как да ти се отплатя? Поискай каквото пожелаеш и то ще бъде твое, стига да е във
— Каквото пожелая, стига да е във възможностите ти — игриво повтори тя. — Тогава какво друго можеш да правиш, освен да свириш толкова добре, че да разплачеш Техлу и неговите ангели, когато те чуят?
— Предполагам, че мога да направя всичко — непринудено отвърнах аз, — ако ти го поискаш от мен.
Тя се засмя.
— Опасно е да казваш такова нещо на една жена — рече Совой. — Особено на тази тук. Тя ще те изпрати да й донесеш лист от пеещо дърво от другия край на света.
Дена се облегна назад в стола си и ме погледна с опасно пламъче в очите.
— Лист от пеещо дърво — замечтано каза тя. — Сигурно е хубаво да имаш нещо такова. Би ли сторил това за мен?
— Бих го направил — потвърдих аз и с изненада установих, че казвам истината.
За момент изглеждаше като че обмисля тази идея и след това закачливо поклати глава.
— Не бих те изпратила на такова далечно пътуване. Ще трябва да запазя услугата за някой друг ден.
— Значи оставам твой длъжник — въздъхнах.
— О, не! — възкликна тя. — Допълнителна тежест върху сърцето на моя Савиен…
— Причината сърцето ми толкова да ми тежи е, че се страхувам, че може никога да не узная името ти. Ще продължавам да мисля, че си фелурианка — казах аз. — Но това може да доведе до злощастно объркване.
— Фелурианка? — прецени ме с поглед тя. — Това можеше и да ми хареса, ако не мислех, че си лъжец.
— Лъжец ли? — възмутих се аз. — Първата мисъл, която ми дойде, когато те видях, беше „фелурианка“! Какво лошо съм сторил? Ласкателствата на останалите музиканти долу бяха загуба на време. „Ако можех да си припомня миговете пропилени, щях да ги прекарам по начин по-мъдър и да видя светлина, на която само слънцето е равно.“
— Крадец _и_ лъжец — усмихна се тя. — Това го открадна от трето действие на „Даеоника“.
Тя познава и „Даеоника“?
— Виноват — съгласих се непринудено аз. — Но това не прави думите ми неистински.
Тя се усмихна на Совой и след това отново се обърна към мен.
— Ласкателството ти е фино и добро, но то няма да ти спечели името ми. Совой спомена, че учите заедно в Университета. Това означава, че си играеш с тъмни сили, които е по-добре да бъдат оставени на спокойствие. Ако ти дам името си, това ще ти даде ужасна сила над мен. — Устните й бяха сериозни, но усмивката си личеше в ъгълчетата на очите й и в наклона на главата й.
— Това е самата истина — отвърнах аз също толкова сериозно. — Но нека ти предложа сделка. В замяна и аз ще ти дам своето име. Тогава и ти ще имаш сила над мен.
— Способен си да ми продадеш и собствената ми риза, която е на гърба ми — каза тя. — Совой знае името ти. Дори и да предположим, че вече не ми го е казал, мога лесно да го получа от него за един миг.
— Така си е — потвърди Совой, като изглеждаше облекчен, че все пак сме си спомнили, че е там.
Той взе ръката й и я целуна.