Патрик Ротфус Името на вятъра
Шрифт:
— Ще се съгласиш ли за пет йота?
— Бих искал да получа цял талант…
Той кимна, като подхвърляше собствената си плочка между пръстите си.
Цената беше добра. Никой не искаше да отиде на приемните изпити още първия ден.
— Може би по-късно. Първо ще се поогледам наоколо.
Докато го наблюдавах как си тръгва, се замислих колко голяма промяна може да настъпи само за един ден. Вчера пет йота щяха да ми се струват колкото всичките пари на света. Но днес кесията ми
Тъкмо бях потънал в размишления за това колко много пари бях спечелил миналата нощ, когато видях Уилем и Симон да се приближават.
Уил изглеждаше малко блед под тъмния си кеалдишки тен. Предположих, че и той страда от последствията от снощния ни гуляй.
Сим, от друга страна, беше ведър и слънчев както винаги.
— Познай кой изтегли явяване на изпит този следобед? — Той кимна към някого зад гърба ми. — Амброуз и няколко от приятелите му. Това е достатъчно, за да ме накара да повярвам, че във вселената има справедливост.
Когато се обърнах, за да огледам тълпата, чух гласа на Амброуз, преди да го видя:
— … от същата торба, което означава, че много зле са си свършили работата по разбъркването. Трябва да започнат отначало цялата тая несполучлива фалшификация и…
Амброуз вървеше с няколко добре облечени свои приятели и очите им шареха из тълпата в търсене на вдигнати ръце.
Амброуз беше на три-четири метра, когато накрая свали поглед надолу и осъзна, че ръката, към която се бе насочил, е моята.
Той рязко спря, намръщи се и внезапно се засмя с лаещ смях.
— Бедното момче, има цялото време на света и не знае какво да прави с него. Лорен още ли не те пуска вътре?
— Чук и рог — уморено каза Уил зад гърба ми.
— Знаеш ли какво — усмихна ми се Амброуз. — Ще ти дам половин пени и една от старите ми ризи за твоето време за изпит. Така ще имаш какво да носиш, когато ти се налага да изпереш твоята в реката. — Няколко от приятелите зад гърба му се захилиха, като ме оглеждаха от горе до долу.
Изражението на лицето ми остана безгрижно, защото нямах намерение да му позволя да изпита каквото и да е задоволство. Истината беше, че бях напълно наясно, че притежавам само две ризи и че след два месеца постоянно носене те бяха започнали да се износват. Дори и повече от това. Още повече, че _наистина_ ги перях в реката, защото никога не бях разполагал с достатъчно пари, та да дам да ми ги изперат.
— Ще отклоня предложението ти — казах безгрижно аз. — Полите на ризите ти са прекалено оцветени за моя вкус. — Дръпнах предната част на собствената си риза, за да изясня какво имам предвид. Няколко от студентите наблизо се засмяха.
— Нещо не схващам — чух Сим да казва тихо на Уил.
— Намеква, че Амброуз има… — Уил направи пауза — „едамете
— Добре, добре — бързо отвърна Сим. — Разбрах. Ик. Затова Амброуз носи зелено.
Междувременно Амброуз се смееше насила на шегата ми заедно с тълпата.
— Предполагам, че си го заслужих — каза той. — Много добре, тогава ще има пенита за бедните. — Той извади кесията си и я разтърси. — Колко искаш?
— Пет таланта — отвърнах аз.
Той ме зяпна и ръката му, която бъркаше в кесията, замръзна. Цената беше безобразно висока. Няколко от зяпачите се сбутаха един друг с лакти, очевидно надявайки се някак да измамя Амброуз да ми плати няколко пъти повече пари, отколкото в действителност струваше моето време за явяване на изпит.
— Съжалявам, искаш ли да ти го пресметна в друга валута? — попитах аз. Всички знаеха, че миналия семестър Амброуз беше оплескал аритметическата част от приемните си изпити.
— Пет е нелепо висока цена — каза той. — Ще си късметлия, ако успееш да вземеш и един талант толкова късно през деня.
Насилих се да свия равнодушно рамене.
— Ще се съглася и за четири.
— Ще се съгласиш и за един — настоя Амброуз. — Аз не съм идиот.
Поех си дълбоко дъх и след това примирено го изпуснах.
— Предполагам, че можеш да си позволиш… един и четири? — попитах, отвратен от това колко жално звучеше гласът ми.
Амброуз се ухили хищно.
— Ще ти предложа следното — великодушно заяви той. — Ще ти дам един и три. От време на време правя подаяния.
— Благодаря ви, господине — смирено казах аз. — Високо ценя това. — Усетих разочарованието на тълпата, когато само дето не завъртях опашка заради парите на Амброуз.
— Няма защо — самодоволно рече Амброуз. — За мен винаги е удоволствие да помагам на онези, които са в нужда.
— Във винтишки монети това прави два нобъла, шест бита, две пенита и четири шима.
— И сам мога да го сметна — отсече той. — Още като момче съм обиколил света със свитата на баща ми. Знам как се харчат пари.
— Разбира се, че знаеш — сведох глава аз. — Колко глупаво от моя страна. — Погледнах го с любопитство. — Тогава значи си бил и Модег?
— Разбира се — разсеяно отвърна той, докато продължаваше да рови в кесията си и да вади различни монети. — Всъщност съм бил във високия двор на Сершаен. Два пъти.
— Вярно ли е, че модеганските благородници считат пазарлъка за нещо, достойно за презрение за всеки с благороден произход? — невинно попитах аз. — Чувал съм, че според тях това означава, че или този човек не е с чиста кръв, или пък е изпаднал в наистина отчаяно положение…