Патрик Ротфус Името на вятъра
Шрифт:
— Това пред вас е копието на песента — разпалено каза Амброуз. — Това е клевета. Позори доброто ми име. Това е срамно поведение за един член на Арканум. — Той преглътна и стисна челюсти. — Това е всичко.
— Имаш ли да кажеш нещо в своя защита — обърна се към мен ректорът.
— Беше проява на лош вкус, ректоре, но аз не очаквах, че ще се разпространи. Всъщност съм я пял само веднъж.
— Съгласен съм. — Ректорът погледна надолу към листа пред себе си и се прокашля. — Ре'лар Амброуз, ти магаре ли си?
— Не, господине — отвърна той.
— Полудяваш ли при звука от… — Той отново се прокашля и прочете направо от текста пред него: — „съскането на камшика“?
Няколко от магистрите едва успяваха да сдържат усмивките си. Елодин открито се хилеше.
— Не, господине — изчерви се Амброуз.
— Тогава се страхувам, че не разбирам какъв е проблемът — отсече ректорът и остави листа върху масата. — Предлагам обвинението в неподобаващо поведение да бъде заменено с „непристойно държане“.
— Подкрепям — рече Килвин.
— Всички ли са съгласни?
Всички вдигнаха ръце с изключение на Хеме и Брандеур.
— Решението е взето. Наказанието се определя на официално извинително писмо, поднесено на…
— За бога, Артър — намеси се Хеме. — Нека поне писмото да бъде публично достояние.
Ректорът изгледа гневно Хеме и след това сви рамене.
— … официално извинително писмо, съобщено публично преди есенния семестър. Всички ли са съгласни? — вдигнаха се всички ръце. — Решението е взето.
Ректорът се приведе напред на лакти и погледна надолу към Амброуз.
— Ре'лар Амброуз, в бъдеще се въздържай да ни губиш времето с лъжливи обвинения.
Можех да усетя гнева, който струеше от Амброуз. Беше като да седиш близо до огъня.
— Да, господине.
Преди да успея да изпитам задоволство от думите му, ректорът се обърна към мен:
— А ти, Квоте, в бъдеще да се държиш по-благоприлично.
Впечатлението от строгите му думи донякъде беше развалено от факта, че до него Елодин беше започнал весело да си тананика мелодията на „Магарето Магаракис“.
Сведох поглед, като се опитвах с всичка сила да сдържа усмивката си.
— Да, господине.
— Свободни сте.
Амброуз се завъртя на пети и се втурна към вратата, но преди да успее да излезе, Елодин започна да си пее на глас:
P>
Той е породисто магаре, то се вижда от походката му!
И само за едно медно пени ще ви позволи да го яхнете!
P$
* * *
Мисълта, че трябва да напиша публично извинение, беше унизителна за мен. Но както казват, най-доброто отмъщение към враговете ти е да живееш добре. Така че реших да не обръщам внимание на Амброуз и да се наслаждавам на новия си луксозен начин на живот в „Кон и четворка“.
Но отмъщението ми трая само два дни. На третия странноприемницата вече имаше нов собственик. Нисичкият, весел Каверин беше заменен от висок слаб мъж, който
Беше дразнещо, но знаех най-малкото четири или пет странноприемници с подобно ниво на качество, които биха се зарадвали на възможността да наемат музикант със сребърни свирки.
Но съдържателят на „Бодливата зеленика“ отказа да разговаря с мен.
„Белият елен“ и „Короната на кралицата“ бяха доволни от своите сегашни музиканти. Чаках повече от час в „Златното пони“, преди да осъзная, че съм получил учтив отказ. Когато ме отпратиха и в „Кралския дъб“, вече бях бесен.
Това беше работа на Амброуз. Не знам как го беше постигнал, но знаех, че той стои в дъното. Вероятно с подкупи или беше пуснал слух, че всяка странноприемница, която наеме еди-кой си червенокос музикант, ще загуби голям брой заможни благородни клиенти.
И така, започнах да обикалям останалите странноприемници от тая страна на реката. Всички първокласни вече ми бяха отказали, но оставаха още много уважавани места.
През следващите няколко часа опитах в „Овчарска отмора“, „Главата на глигана“, „Кучето в стената“, „Петолинието“ и „Наметалото“.
Амброуз беше проявил голямо старание — нито една от странноприемниците не беше заинтересована.
Докато стигна до „При Анкер“, вече беше се стъмнило и единственото, което ме караше да продължавам да опитвам, беше гневът. Бях решен да опитам и последната странноприемница от тая страна на реката, преди да прибягна отново към плащането за храна и легло.
Точно преди да вляза в странноприемницата, видях самия Анкер, който се беше качил на стълба и заковаваше едно дълго парче от кедровата обшивка обратно на мястото му. Той свали поглед надолу към мен, когато застанах в основата на стълбата.
— Значи ти си този — каза той.
— Моля? — озадачих се аз.
— Един човек се отби и ми каза, че ако наема млад червенокос младеж, това ще ми създаде цял куп неприятности. Като гледам, ти си тоя младеж — кимна той към лютнята ми.
— Ами тогава — казах аз и нагласих ремъка на лютнята на рамото си — няма да ви губя времето.
— Още не си го направил — рече той, слезе от стълбата и избърса ръце от ризата си. — Това място има нужда от малко музика.
— Не се ли безпокоите? — изпитателно го погледнах аз.
— Проклетите малки досадници си мислят, че могат да купят и слънцето, нали? — изплю се той.
— Точно този вероятно би могъл да си го позволи — мрачно рекох аз, — че и луната в добавка, та да си има пълен комплект.
— На мен нищо не може да ми стори — изсумтя подигравателно Анкер. — Не обслужвам хора като него, че да ми прогони клиентите. А мястото си е лично мое, тъй че не може да го купи и да ме уволни, както стори с клетия старец Каверин…