Патрик Ротфус Името на вятъра

Unknown

Времето ми беше приятно запълнено, без да е претоварено, както беше миналия семестър.

Изучавах изобретяването по-упорито от всичко останало.

Тъй като моето търсене на покровител беше стигнало до задънена улица, знаех, че най-добрата възможност да постигна самостоятелност беше да стана изобретател.

Понастоящем работех за Килвин и получавах, общо взето, черна работа, за която ми заплащаха сравнително малко. Но веднъж след като приключех с чиракуването си, това щеше да се подобри. Дори и повече от това — щях да мога да се занимавам

със свои собствени проекти и след това да ги продавам на печалба срещу комисионна.

_Ако_ това се случеше. Ако успеех да се справя с дълга си към Деви. Ако можех някак да събера достатъчно пари за таксата си за обучение. Ако успеех да завърша чиракуването си при Манет, без да се убия или нараня при опасната работа, която всеки ден се вършеше в Рибарника…

В работилницата се бяхме събрали четиридесет-петдесет човека в очакване да видим новополученото оборудване. Някои седяха на каменните работни маси, за да виждат по-добре, а десетина студенти се бяха събрали на железните пътеки под покривните греди между висящите лампи на Килвин.

Видях, че и Манет беше там, горе. Трудно можеше да не го забележи човек — беше три пъти по-стар от всеки от останалите студенти с чорлавата си коса и прошарената си брада. Качих се по стълбите и отидох при него. Той се усмихна и ме потупа по рамото.

— Какво правиш тук? — попитах го аз. — Мислех, че това е само за младоците, които не са виждали нещо такова преди.

— Реших днес да се покажа като загрижен наставник — сви рамене той. — Освен това точно тази демонстрация си заслужава да се гледа ако не за друго, то поне за да види човек израженията на лицата на всички.

Върху една от тежките работни маси на работилницата стоеше масивен цилиндричен контейнер, висок около метър и нещо и с диаметър шейсетина сантиметра. Ръбовете бяха заварени без видими груби заварки, а металът имаше матов отблясък, което ме накара да предположа, че е нещо повече от обикновена стомана.

Заоглеждах стаята и с изненада видях Фела, която чакаше началото на демонстрацията заедно с останалите студенти.

— Не знаех, че Фела работи тук — казах на Манет.

— О, така е — кимна Манет. — Май вече станаха два семестъра?

— Изненадан съм, че не съм я забелязал — унесено казах аз, докато я наблюдавах да разговаря с една от другите жени в тълпата.

— Аз също — каза Манет и се изкикоти тихо и многозначително. — Но тя не идва тук много често. Тук е заради оборудването, а не за сигалдрията.

Камбаната на кулата отвън удари точния час и Килвин огледа и запамети лицата на всички наоколо. И за момент не се усъмних, че си е отбелязал кой точно отсъства.

— От няколко цикъла имаме това нещо в работилницата — простичко каза той и посочи контейнера, който стоеше наблизо. — Близо четиридесет и пет литра летливо транспортно вещество „регим игнаул нератум“.

— Само той го нарича така — тихо каза Манет. — Това е „костен катран“.

— Костен катран ли?

— Силно разяждащ е — кимна той. — Ако го

капнеш върху ръката си, ще стигне до костта за около десет секунди.

Докато всички наблюдаваха, Килвин си сложи дебела кожена ръкавица и преля около трийсетина грама от металната кутия и една стъкленица.

— Важно е преди преливането стъклото да се охлади, тъй като веществото кипи при стайна температура.

Той бързо затвори стъкленицата и я вдигна, за да могат всички да я видят.

— Също така е много важно запушалката да издържа на налягане, тъй като течността е изключително летлива. Под формата на газ тя има повърхностно напрежение и вискозитет, подобни на живака. Този газ е по-тежък от въздуха и не се разсейва. Частиците му остават заедно.

Без повече предисловия Килвин хвърли стъкленицата в близката пещ и оттам се чу ясният остър звук на пръсващо се стъкло. От височината, на която бях, можех да видя, че пещта вероятно е била почистена специално за този случай. Беше празна — просто една плитка кръгла яма от голи камъни.

— Жалко, че той не си пада повече по зрелищните представления — тихо ми рече Манет. — Елкса Дал щеше да направи това е малко повече нюх.

Стаята се изпълни с остър пукот и съскане, когато тъмната течност се загря от стените на камъните в пещта и започна да кипи. От високото можех да видя как дъното на кладенеца бавно се изпълва с гъст мазен дим. Всъщност не приличаше нито на дим, нито на мъгла. Краищата не се разсейваха. Стоеше и висеше на едно място като малък тъмен облак.

Манет ме потупа по рамото и аз се обърнах към него точно навреме, за да избегна ослепителния първоначален блясък, когато облакът се възпламени. Отвсякъде наоколо се чуха уплашени възгласи и аз предположих, че по-голямата част от останалите зрители се бяха оказали неподготвени. Манет се ухили и ми смигна многозначително.

— Благодаря — казах аз и се обърнах да наблюдавам.

По повърхността на мъглата танцуваха острите върхове на пламъци, оцветени в яркочервено.

Допълнителната топлина накара тъмната мъгла да закипи по-бързо и да се разрасне, докато пламъците не започнаха да облизват високия до кръста ръб на пещта. Дори от мястото, където стоях на металната пътека, можех да почувствам лека топлина върху лицето си.

— Как се нарича това? — попитах го аз. — Огнена мъгла?

— Бихме могли да го наречем така — отговори той. — Килвин вероятно би го нарекъл атмосферно активирано запалително действие.

Огънят примигна и спря изведнъж и стаята остана изпълнена с острата миризма на нагорещен камък.

— Освен че е със силно разяждащо действие — каза Килвин, — в газообразното си състояние реактивът е силно запалим. Щом се нагрее достатъчно, той изгаря при досег с въздуха. Създадената топлина може да предизвика каскадна екзотермична реакция.

— Голям проклет каскаден огън — рече Манет.

— Бива те да припяваш — тихо казах аз, като се опитвах да запазя сериозно изражение на лицето си.