Патрик Ротфус Името на вятъра
Шрифт:
— Този контейнер — Килвин посочи кутията — е проектиран да запази веществото студено и под налягане. Не забравяйте това, докато той стои тук, в работилницата. Избягвайте прекалената топлина в близост до него.
След тези думи Килвин се обърна и се отправи обратно към кабинета си.
— Това ли е всичко? — попитах аз.
— Какво повече има за казване? — сви рамене Манет. — Килвин не позволява на никой да работи тук, освен ако не е внимателен, а сега всички знаят за какво трябва да внимават.
— Защо въобще е тук това? — попитах отново. — За какво служи?
—
— А някакво по-практично приложение от това няма ли?
— Страхът е нещо твърде практично. Но можеш да го използваш и за да направиш различен вид излъчвател за симпатични лампи. Получаваш синкава светлина вместо обичайната червена. По-малко дразни очите. И цената му е безбожно висока.
Погледнах надолу към работилницата, но не можах да видя Фела никъде измежду тълпата от хора. Отново се обърнах към Манет:
— Искаш ли да продължиш да играеш ролята на загрижен наставник и да ми покажеш как става това?
Той разсеяно прокара ръка през рошавата си коса и сви рамене.
— Разбира се.
* * *
По-късно същата нощ свирех в „При Анкер“, когато погледът ми беше привлечен от красиво момиче, което седеше на една от претъпканите маси в дъното на заведението.
Много ми заприлича на Дена, но знаех, че приликата е само плод на собственото ми въображение. Надявах се да успея да я разгледам по-добре, след като от няколко дни я наблюдавах само с крайчето на окото си.
Когато я погледнах отново, разбрах истината…
Наистина беше Дена, която припяваше на „Дъщерите на търговеца на говеда“ заедно с половината от останалите посетители на „При Анкер“. Тя видя, че я гледам, и ми махна.
Появата й толкова ме изненада, че пръстите ми се оплетоха и песента се разпадна. Всички се засмяха и аз направих дълбок поклон, за да скрия объркването си. Публиката се смя и ме освирква около минута, като се наслаждаваше повече на грешката ми, отколкото на самата песен. Такава е човешката природа.
Изчаках вниманието им да се насочи другаде и след това небрежно се отправих към мястото, където седеше Дена.
Тя се изправи, за да ме поздрави.
— Чух, че свириш от тая страна на реката. Но се чудя как ще си запазиш работата, ако бъркаш всеки път, когато някое момиче ти намигне.
— Това не се случва толкова често — леко се изчервих аз.
— Намигването или това, че бъркаш?
Не успях да измисля какво да отговоря и се изчервих още повече, а тя се засмя.
— Колко дълго ще свириш тази нощ?
— Не много — излъгах, защото уговорката ми с Анкер беше да свиря още поне час.
— Чудесно — лицето й просветна. — Ела с мен след това, имам нужда да се разходя с някого.
Поклоних й се, като не можех да повярвам на късмета си.
— На твое разположение съм, разбира се. Нека отида да довърша ангажимента си — отправих се към бара, където Анкер и две от сервитьорките му бяха заети да разливат напитките.
След като не успях да привлека вниманието му, го дръпнах за престилката, когато минаваше покрай мен. Той рязко спря и едва не разля подноса с напитките върху една маса с клиенти.
— В името на божиите
— Анкер, трябва да тръгвам. Тази вечер не мога да остана до края.
Лицето му се вкисна.
— Тълпи като тази не идват тук от любезност. И няма да останат, освен ако не чуят някоя песен или нещо, което да ги забавлява.
— Ще изсвиря още една дълга песен. Но след това трябва да тръгвам — погледнах го отчаяно. — Кълна се, че ще ти се отплатя за това.
— Да нямаш неприятности? — Той се вгледа по-внимателно в мен и когато поклатих глава, добави: — Значи е момиче. — Той обърна глава към гласовете, които настояваха за още напитки, след това енергично ми махна с ръка да вървя. — Добре, отивай. Но се постарай се песента да е хубава и дълга. И ще ми дължиш услуга.
Отидох в предната част на залата и плеснах с ръце, за да привлека всеобщото внимание. Когато стаята утихна достатъчно, започнах да свиря. Още на третия акорд всички вече знаеха коя е песента — „Калайджията Танер“. Най-старата песен на света. Вдигнах ръцете си от лютнята и започнах да пляскам. Скоро след това всички тропаха с крака върху пода и с халбите си върху масите в ритъма на песента.
Шумът беше почти оглушителен, но стихна достатъчно, когато започнах да пея първия куплет. След това на припева подканих всички да пеят с мен — някои си измисляха думите, други пък пееха в различна тоналност. Когато свърших втория куплет се преместих на близката маса и отново поведох тълпата да пее на припева.
След това подканих всеки на масата да изпее свой собствен стих. Нужни им бяха няколко секунди, за да схванат какво искам от тях, но очакването на цялата зала се оказа достатъчно да окуражи един от студентите, който беше пийнал повечко, да изпее своя куплет. Това му спечели оглушителни ръкопляскания и наздравици. След това, докато всички отново пееха припева, аз се преместих на друга маса и повторих същото.
Не след дълго хората сами започнаха да пеят свои собствени куплети, когато свършеше припевът. Отправих се към мястото до външната врата, където ме чакаше Дена, и ние заедно се измъкнахме навън в ранния вечерен здрач.
— Това беше хитро — каза тя, когато се отдалечихме от кръчмата. — Колко дълго мислиш, че ще продължат?
— Всичко зависи от това колко бързо ще успява Анкер да им носи пиене. — Спрях на ъгъла на тясната уличка между задната част на кръчмата и съседната пекарна. — Би ли ме извинила за момент, трябва да си прибера лютнята.
— На улицата? — учуди се тя.
— В стаята си.
Като стъпвах тихо, аз бързо се придвижих отстрани на сградата. Стъпих с десния си крак върху кацата, в която се събираше дъждовна вода, с левия върху ръба на прозореца. Хванах се за улука с лявата ръка и се прехвърлих през ръба на покрива на първия етаж. Прескочих алеята към покрива на пекарната и се усмихнах, когато тя уплашено си пое дъх. От тук до горе не беше далеч и аз скочих обратно към покрива на втория етаж на „При Анкер“. Отворих резето на прозореца си, протегнах се и внимателно поставих лютнята върху леглото си, преди да се върна обратно долу на уличката по пътя, по който бях дошъл.