Патрик Ротфус Името на вятъра

Unknown

Щях да го подмина, но той протегна ръка и ме спря.

— Боя се, че тя си тръгна.

— Хиляди черни… проклятия — прегърбих се аз, твърде уморен, за да наругая късмета си, както си му е редът.

Деох направи съчувствена гримаса.

— Пита за теб — опита се да ме утеши той. — И те чака доста дълго — почти цял час. Най-дългото време, което съм виждал някой да стои неподвижно.

— С някой друг ли си тръгна?

Деох свали поглед към ръцете си, където си играеше с едно медно пени, което премяташе върху кокалчетата на пръстите си.

—

Тя не е от тези момичета, които дълго остават сами… — изгледа ме съчувствено. — Отказа на няколко, но накрая си тръгна с един мъж. Не мисля, че наистина беше _с_ него, ако разбираш какво имам предвид. Търсеше си покровител, а онзи изглеждаше като такъв. С бяла коса, заможен — знаеш за какъв тип говоря.

Въздъхнах.

— Ако случайно я видиш, би ли й казал… — направих пауза, като се опитвах да измисля как да опиша онова, което се беше случило. — Можеш ли да направиш така, че „възпрепятстван поради непредвидими обстоятелства“ да звучи малко по-поетично?

— Мисля, че бих могъл. Ще й опиша и твоя гузен вид, както и това, че си бил без обувки. Ще създам сериозна основа за твоите бъдещи раболепни извинения.

— Благодаря — усмихнах се неволно.

— Мога ли да те почерпя едно? — попита ме той. — За мен е малко ранко, но винаги мога да направя изключение за приятел.

— Трябва да се връщам — поклатих глава аз. — Имам да свърша някои неща.

* * *

Докуцуках обратно до „При Анкер“ и видях, че общата зала жужи от възбудените разговори около пожара в Рибарника.

Тъй като не исках да отговарям на никакви въпроси, се промъкнах до една отдалечена маса и накарах една от сервитьорките да ми донесе паница супа и малко хляб.

Докато се хранех, острият ми слух долови части от историите, които хората разказваха. Едва тогава, когато го чух от други, осъзнах какво съм сторил.

Бях свикнал хората да говорят за мен. Както вече споменах, активно се опитвах да си изградя репутация. Но това беше различно — беше истинско. Хората вече разкрасяваха подробностите и неясните моменти, но сърцевината на историята беше там. Бях спасил Фела. Бях се втурнал в огъня и я бях отнесъл на безопасно място. Точно като галантния принц от приказките.

Тогава за пръв път вкусих какво означава да бъдеш герой. Усещането доста ми хареса.

> 67.

> Въпрос на ръце

След обеда в „При Анкер“ реших да се върна в Рибарника и да видя какви щети бяха нанесени. Според историите, които бях подочул, огънят бил овладян доста бързо. Ако това наистина беше така, можеше и да има шанс да довърша работата си по сините излъчватели. Ако ли не, може би поне щях да успея да си взема обратно липсващия плащ.

За моя изненада на по-голямата част от Рибарника й се беше разминало без почти никакви повреди, но северозападният ъгъл на работилницата на практика беше разрушен. Не беше останало нищо освен купчина потрошени камъни, стъкло и пепел. Блестящи петна от мед и сребро покриваха масите и пода, там, където различните метали са били стопени от горещината на огъня.

По-обезпокоително от разрушенията беше това, че работилницата беше пуста.

Никога преди това не бях виждал това място толкова празно.

Почуках на вратата на кабинета на Килвин и след това надникнах вътре.

Нямаше никого. В това имаше известен смисъл. Без Килвин нямаше кой да организира разчистването.

Довършването на излъчвателите ми отне много повече часове, отколкото очаквах.

Нараняванията ми ме разсейваха, а превързаният ми палец правеше ръката ми малко несръчна. Както при повечето неща, свързани с изобретяването, работата ми изискваше две ловки ръце. Дори и едно такова дребно неудобство като превръзката представляваше сериозно затруднение.

И все пак завърших проекта си без инциденти и тъкмо се готвех да изпробвам излъчвателите, когато чух Килвин да ругае на сиару в коридора. Погледнах през рамо точно навреме, за да го видя как пристъпва тежко през вратата към кабинета си, следван от един от гилерите на магистър Аруил.

Затворих димоотвода и се отправих към стаята на Килвин, като внимавах къде стъпвам с босите си крака. През прозореца видях Килвин да размахва ръце като фермер, който гони врани.

Ръцете му бяха бинтовани с бели превръзки почти до лактите.

— Достатъчно — каза той. — Сам ще се погрижа за тях.

Мъжът хвана една от ръцете на Килвин и започна да оправя бинтовете. Килвин се освободи от хватката му и вдигна високо във въздуха и двете си ръце, та гилерът да не може да ги достигне.

— _Лхинсатва._ Като ти казвам достатъчно, значи е достатъчно. — Мъжът отвърна нещо, което беше твърде тихо, за да го чуя, но Килвин продължи да клати глава. — Не. И не искам повече от лекарствата ти. Достатъчно дълго спах.

Килвин ми махна да вляза.

— Е'лир Квоте. Трябва да говоря с теб.

Пристъпих в кабинета, без да знам какво да очаквам. Килвин ме изгледа мрачно.

— Знаеш ли какво намерих, след като огънят беше потушен? — попита ме той и махна към купчината тъмен плат върху личната му работна маса. Килвин внимателно повдигна единия му край с превързаната си ръка и аз разпознах обгорените останки от моя плащ. Килвин остро подръпна плата и ръчната ми лампа изпадна от него и тромаво се изтърколи върху масата.

— Говорихме за твоята лампа за крадци преди по-малко от два дни. При все това днес аз я намерих да лежи на място, където всеки съмнителен тип би могъл да си я присвои. — Той ме погледна намръщено. — Какво имаш да кажеш в свое оправдание?

Зяпнах го изумено.

— Съжалявам, магистър Килвин. Бях… Отнесоха ме…

— И защо си без обувки? — той хвърли поглед на босите ми крака, като продължаваше да се мръщи. — Дори и един е'лир трябва да има повече здрав разум и да не се мотае с боси крака на място като това. Поведението ти напоследък е доста неразумно. Това ме тревожи.

Докато се опитвах да изнамеря някакво обяснение, строгото изражение на Килвин внезапно се превърна в широка усмивка.

— Шегувам се с теб, разбира се — меко каза той. — Дължа ти огромни благодарности за това, че днес измъкна ре'лар Фела от огъня.