Патрик Ротфус Името на вятъра

Unknown

— Какво искаш да погледнеш? — попита Дена. — Нали осъзнаваш, че ако се опиташ да влезеш в къщата, ще съм принудена да те задържа физически.

— Погледни къщата — отвърнах аз. — А сега погледни към скалата, която стърчи над дърветата зад нея — посочих й. — Скалите наоколо са тъмни…

— … а камъните на къщата са сиви — довърши тя.

Кимнах.

Тя продължи да ме гледа с очакване.

— И какво точно означава това? Както каза свинарят — те са намерили надгробни камъни.

— Тука няма надгробни могили —

казах аз. — Хората във Винтас строят надгробни могили, където има такива традиции или в ниските блатисти места, където не могат да се копаят гробове. Сигурно сме на поне осемстотин километра разстояние от истинска надгробна могила.

Приближих се към фермата.

— Между другото, за построяването на надгробни могили не се използват камъни. А дори и да го направят, няма да използват дялани, готови камъни. Тези са били докарани някъде отдалече — прекарах ръка по гладките сиви камъни на стената, — защото някой е искал да построи нещо, което да издържи дълго време. Нещо солидно — обърнах се към Дена. — Мисля, че тук е погребана стара планинска крепост.

Дена се замисли за момент.

— Защо биха го нарекли Бароу Хил, ако не е имало истински надгробни могили?

— Вероятно защото хората наоколо никога не са виждали истински надгробни могили, а само са чували за тях в легендите. И когато са видели хълм с големи могили по него… — посочих хълмчетата със странна форма, — се е появило името Бароу Хил.

— Но това е затънтено място — тя се огледа безцелно — насред нищото…

— Сега е така. Но когато това е било построено? — махнах към една пролука сред дърветата на север от изгорялата ферма. — Ела тук за малко. Искам да погледна нещо друго.

Когато минахме покрай дърветата по северния хребет на хълма, пред нас се откри разкошна гледка към заобикалящата ни околност. Червеният и жълтият цвят на есенните листа спираха дъха. Успях да видя няколко къщи и хамбари, разхвърляни тук-там, заобиколени от златисти поля или светлозелени пасбища, изпъстрени с белите точици на овцете. Виждаше се и потокът, където с Дена бяхме топили краката си във водата.

Когато погледнах на север, забелязах отвесните скали, за които беше споменал Шием.

Там местността изглеждаше по-неравна.

— Оттук можеш да видиш на петдесет километра разстояние във всяка посока — кимнах на себе си аз. — Единственият хълм с по-добър изглед към околността, е този — посочих един висок хълм, който закриваше северните зъбери. — И неговият връх е практически като точка. Твърде тесен е за каквото и да е укрепление с по-прилични размери.

— Съгласна съм, убеди ме — тя се огледа замислено и след това кимна. — Тук е имало планинска крепост. Какво следва?

— Ами, искам да стигнем до върха на оня баир, преди да се разположим на лагер за през нощта — посочих високия тесен хълм, който в момента скриваше от погледа ни част от отвесните скали. — До там са само 3-4

километра и ако по северните зъбери се случва нещо странно, оттам ще имаме добър поглед върху него — замислих се за момент. — Освен това, ако Ясен е някъде в околовръст на трийсет и няколко километра, той ще може да види огъня ни и да дойде при нас. Дори и да се е скрил и да не иска да отиде в град, може би все пак ще се реши да се приближи до лагерен огън.

— Това поне ще сложи край на препъването из храсталаците — кимна Дена.

— Имам своите добри моменти — казах аз и направих величествен жест надолу към хълма. — Моля, първо дамите.

> 74.

> Пътният камък

Въпреки че като цяло бяхме доста уморени, с Дена изминахме разстоянието доста бързо и изкачихме северния хълм точно когато слънцето залязваше зад планините. Макар дърветата да покриваха баира от всички страни, върхът му беше гол като главата на свещеник.

Гледката във всички посоки беше неограничена и поразителна. Единствено съжалявах, че докато вървяхме, се бяха насъбрали облаци и небето беше станало еднообразно сиво като каменна плоча.

На юг се виждаха няколко малки ферми. Потоци и тесни пътища криволичеха през дърветата. Западните планини изглеждаха като някаква далечна стена. На юг и изток до небето се издигаха стълбове дим и ниските кафяви сгради на Требон.

Когато се обърнах на север, видях, че онова, което ми бе казал свинарят, беше истина. В тая посока нямаше признаци за човешко присъствие.

Нямаше пътища или ферми, или стълбове дим, а само все по-пресечена местност, голи скали и дървета, надвиснали над стръмните урви.

Единственото нещо на върха на хълма бяха няколко сиви камъка.

Три от масивните камъни бяха наредени един до друг, за да образуват огромна арка, нещо като гигантска врата. Другите два лежаха настрани, сякаш се излежаваха в гъстата трева. Присъствието им ми подейства успокоително, като неочакваната компания на стари приятели.

Дена седна на един от падналите сиви камъни, докато аз продължавах да стоя изправен и да оглеждам околността. Почувствах върху лицето си леки пръски дъжд и като промърморих проклятие, вдигнах качулката на плаща си.

— Няма да трае дълго — каза Дена. — През последните няколко нощи е все така. Събират се облаци, вали към половин час и след това вятърът ги раздухва.

— Това е добре — рекох аз. — Мразя да спя под дъжда.

Сложих пътната си торба на завет край един от сивите камъни и двамата с Дена започнахме да подготвяме бивака си. Всеки един от нас се зае да върши нещо, сякаш бяхме правили това заедно стотици пъти.

Дена разчисти място за огнище и събра камъни. Аз донесох наръч дърва и бързо разпалих огън. При следващата обиколка ми дойде наум да изровя и няколкото глави див лук, които бях забелязал, докато се изкачвахме нагоре по хълма.