Патрик Ротфус Името на вятъра
Шрифт:
— Бая място трябва да обиколим… — казах аз.
— Поне трябва да опитам — отвърна тя с примирено изражение.
— Имаш ли нужда от помощ? — попитах я аз. — Познавам донякъде горите…
— Със сигурност няма да имам нищо против компанията ти — каза тя. — Особено като се има предвид, че по тия места може да има група грабливи демони. Освен това ти вече предложи тази вечер да ми сготвиш вечеря.
— Така е наистина.
Отправих се покрай обгорялата мелница към желязната ръчна помпа. Хванах здраво дръжката, натиснах я с цялата си тежест
Погледнах втренчено дръжката на помпата. Беше ръждясала до самата среда и се разпадаше на зрънца червеникава ръжда.
Внезапно си припомних онази вечер преди много години, когато при завръщането си бях открил, че всички от трупата ми бяха избити. Спомних си как се протегнах да се хвана за колелата на фургона, за да успокоя треперенето си, само да установя, че железните ленти бяха напълно ръждясали. Спомних си и как дебелото, здраво дърво се разпадаше на парчета, когато го докоснех.
— Квоте? — лицето на Дена беше близо до моето, изражението й беше загрижено. — Добре ли си? В името на почернелия Техлу, седни, преди да си паднал. Нарани ли се?
Тръгнах да сядам на ръба на водното корито, но дебелите дъски се натрошиха под тежестта ми като някой отдавна изгнил дънер. Оставих се на гравитацията и накрая просто седнах на тревата.
Вдигнах ръждясалата до основата дръжка на помпата, за да може Дена да я види.
— Тази помпа беше нова — намръщи се тя. — Бащата се хвалеше колко скъпо му струвало да изкопае кладенец тук, на хълма. Непрекъснато повтаряше, че на нито една от дъщерите му няма да й се налага да носи по три пъти на ден ведра с вода нагоре по баира.
— Какво мислиш се е случило тук? — попитах я аз. — Кажи ми честно.
Тя се огледа. Синината на слепоочието й остро изпъкваше на фона на бледата й кожа.
— Мисля, когато приключа с търсенето на бъдещия си покровител, да забравя за това място и никога повече да не се сещам за него.
— Това не е отговор — настоях аз. — Какво мислиш, че се е случило?
Тя ме гледа дълго, преди да отговори:
— Нещо лошо. Никога не съм виждала демон и не очаквам да видя. Но никога не съм виждала и краля на Винт…
— Знаеш ли онази детска песничка? — Дена ме погледна безизразно, затова запях:
P>
Когато пламъкът в огнището посинее,
какво да правим? Какво да правим?
Да изтичаме навън. Да изтичаме и да се скрием.
Когато блестящият ти меч в ръжда се превърне,
към кого да се обърнем? Към кого да се обърнем?
Да се изправим сами. Да се изправим твърди като камък.
P$
Дена пребледня, когато разбра какво се опитвах да й кажа. Тя кимна и сама тихо запя припева.
P>
Виждаш ли жена, бледа като сняг?
Тихо идва и тихо си отива.
Какъв е техният план? Какъв е техният план?
Чандриан. Чандриан.
P$
* * *
Двамата с Дена седяхме под шарената сянка на есенните дървета, на място, от което разрушената ферма не се виждаше. _Чандрианите.
— Това ли очакваше да намериш? — попита ме тя.
— Това търсех — казах аз, _чандрианите са били тук преди по-малко от ден_. — Но не очаквах това. Имам предвид, когато си дете и тръгнеш да търсиш заровено съкровище, ти не очакваш, че наистина ще откриеш такова. Отиваш да търсиш денерлинги и феи в гората, но не ги намираш. — _Те избиха моята трупа и те са избили хората от това сватбено тържество._ — Да му се не види, непрекъснато ходя да те търся в Имре, но в действителност не очаквам да те намеря… — Не довърших, осъзнал, че дрънкам глупости.
Част от напрежението на Дена се разсея, когато тя се разсмя.
— Значи аз съм изгубено съкровище или фаелинг? — В гласа й нямаше подигравка, а само веселие.
— Ти си и двете. Скрита, скъпоценна, много търсена и рядко откривана. — Вдигнах поглед към нея, съзнанието ми почти не си даваше сметка за думите, които излизаха от устата ми. — В теб има и много от феите. — _Те съществуват. Чандрианите съществуват._ — Ти никога не си там, където те търся, след това се появяваш напълно неочаквано. Като дъгата.
През изминалата година в сърцето ми се таеше един скрит страх. Понякога се опасявах, че споменът за смъртта на моята трупа и чандрианите беше просто някакъв мъчителен сън, който скърбящото ми съзнание беше създало, за да ми помогне да се справя със загубата на целия ми свят. Но сега имах нещо, което приличаше на доказателство. Те бяха истински. Спомените ми бяха истински. Не бях луд.
— Когато бях дете, една вечер гоних дъгата в продължение на цял час. Изгубих се в гората. Родителите ми бяха обезумели. Мислех, че ще мога да я настигна. Можех да видя мястото, където тя трябваше да докосне земята. Точно това си ти…
Дена докосна ръката ми. През ризата си почувствах внезапната топлина на ръката й. Поех дълбоко дъх и усетих уханието на затоплените й от слънцето коси, мириса на зелена трева, на чистата й пот, на дъха й и аромата на ябълки. Вятърът въздъхна между дърветата и повдигна косата й и тя погъделичка лицето ми.
Едва когато поляната се изпълни с тишина, осъзнах, че в продължение на няколко минути вече не спирах да бръщолевя безсмислици. Изчервих се смутено и се огледах, внезапно припомнил си къде се намирам.
— В очите ти видях ярост — меко каза тя. — Не мисля, че някога преди съм те виждала извън равновесие.
Отново си поех бавно дъх.
— През цялото време съм извън равновесие — отвърнах аз. — Просто не го показвам.
— Точно това имах предвид. — Тя отстъпи и ръката й бавно се плъзна по дължината на моята, докато накрая се отпусна встрани. — И така, какво ще правим сега?
— Нямам… представа — огледах се безцелно.
— И това не ти е присъщо.
— Пие ми се вода. — Смутено се ухилих на собствените си думи, като осъзнах колко детински бяха прозвучали те.