Патрик Ротфус Името на вятъра

Unknown

Когато тя се доближи още до светлината, вече нямаше как да бъде сбъркана. Това беше огромен гущер. Не дълъг като змия, и тумбест като парче шлака. Дебелият му врат преминаваше в глава с формата на масивен плосък клин.

Той измина разстоянието от билото на хълма до огъня ни наведнъж и с неочаквана бързина. Отново изсумтя с дълбок като тътена на гръмотевица звук, който усетих върху гърдите си. С приближаването си гущерът мина покрай другия сив камък и аз осъзнах, че очите не ме лъжат — той беше по-голям от сивия камък. Раменете му бяха високи повече

от два метра, а тялото дълго към пет. Беше голям колкото каруца и едър колкото дузина бикове, събрани заедно.

Мърдаше огромната си глава нагоре-надолу и отваряше и затваряше широката си уста, вкусвайки въздуха.

След това избухна син пламък. Внезапната му светлина беше заслепяваща и чух как до мен Дена извика. Бързо наведох глава и усетих как над нас премина вълна от топлина.

Разтърках очи, отново погледнах надолу и видях нещото да се приближава по-близо до огъня. Беше черно, люспесто и огромно. Отново изсумтя с гръмотевичен звук, след това разклати глава и издиша нова огромна вълна от синкав пламък.

Беше дракон.

> 75.

> Антракт — покорство

В странноприемницата „Пътният камък“ Квоте спря да разказва и погледна с очакване. Мълчанието се проточи, докато Летописеца вдигна поглед от листа.

— Давам ти възможност да кажеш нещо — рече Квоте. — Нещо от сорта на „Това не може да бъде!“ или „Драконите не съществуват…“.

Летописеца избърса върха на перото си.

— Не ми е работа да коментирам историята — кротко каза той. — Ако казваш, че си видял дракон… — Той сви рамене.

— И това го казва авторът на „Размножителните навици на обикновените дракуси“. — Квоте го изгледа разочаровано. — Деван Локийс, Великия разобличител?

— Казва го Деван Локийс, който се съгласи да не те прекъсва и да не променя дори и една дума от историята, която записва. — Летописеца остави перото и започна да разтрива ръката си. — Защото това бяха единствените условия, при които можеше да получи достъп до история, която много желаеше да чуе.

— Чувал ли си за термина „тих бунт“? — спокойно го погледна Квоте.

— Чувал съм — отвърна Летописеца с лека усмивка.

— Аз ще го кажа вместо него, Реши — весело каза Баст. — Аз не съм се съгласявал с нищо.

Квоте погледна първо единия, после другия от двамата и след това въздъхна.

— Малко неща ме отвращават повече от прекаленото покорство — рече той. — Добре ще е и двамата да запомните това. — Той махна на Летописеца отново да вземе перото си. — Много добре… И така, беше дракон.

> 76.

> Размножителните навици на обикновените дракуси

— Това е дракон — прошепна Дена. — Техлу да ни пази и закриля! Дракон!

— Не е дракон — възразих. — Дракони не съществуват.

— Погледни го! — изсъска ми тя. — Ето го там! Погледни огромния проклет дракон!

— Това е дракус — поправих я аз.

— Дяволски огромен е — каза тя с истерична нотка в гласа. — Това е един дяволски огромен дракон, който ще дойде тук и ще ни изяде.

— Не яде месо —

рекох аз. — Растителнояден е. Нещо като голяма крава.

Дена ме погледна и започна да се смее. Не се смееше истерично, а безпомощно като някой, който току-що бе чул нещо толкова смешно, че просто не може да се въздържи да не се изхили. Запуши устата си с ръце и започна да се тресе от смях, като единственият звук, който се чуваше между пръстите й, беше тихо пухтене.

Отдолу просветна нов отблясък от синия огън. Както се смееше, Дена замръзна и след това махна ръце от устата си.

Погледна ме с широко отворени очи и измуча с тих и леко разтреперан глас:

— Му-у-у.

И двамата бяхме преминали толкова бързо от състояние на ужас към усещането, че сме в безопасност, че бяхме готови да се смеем на всичко просто от облекчението, което изпитвахме. Така че когато тя отново се разтърси от конвулсивен смях, който се опитваше да заглушава с ръце, аз също започнах да се смея и коремът ми се тресеше от опитите да не издавам звук. Лежахме така като две кикотещи се деца, докато под нас огромният звяр сумтеше и душеше около огъня ни, като от време на време изпускаше пламъци.

След няколко дълги минути най-сетне успяхме да започнем да се контролираме.

Дена избърса сълзите от очите си и си пое дълъг, разтреперан дъх. Плъзна се по-близо до мен, докато лявата част на тялото й се притисна до дясната ми страна.

— Слушай — тихо каза тя, докато и двамата надничахме през ръба на камъка, — това нещо не пасе. То е огромно. Никога не би успяло да се нахрани достатъчно. И погледни устата му. Погледни какви зъби има.

— Точно така. Те са плоски, а не остри. То яде дървета. Виж колко е голямо. Къде би могло да намери достатъчно месо? Ще трябва да изяжда по десет елена всеки ден. Не би могло да оцелее!

— Откъде знаеш! — обърна се да ме погледне тя.

— Четох за това в Университета. В една книга, наречена „Размножителните навици на обикновените дракуси“. Използва огъня, за да привлече партньор. Нещо като оперението при птиците.

— Искаш да кажеш, че това нещо там долу… — Известно време тя мълча, търсейки подходящите думи — … ще се опита да се чифтоса с нашия лагерен огън? — На мен ми изглеждаше, че тя отново ще избухне в смях, но вместо това си пое дълбоко дъх и запази хладнокръвие. — Е, това е нещо, което трябва да видя…

И двамата усетихме как камъкът и земята под нас потрепериха. В същия момент наоколо притъмня забележимо.

Когато погледнахме надолу, видяхме, че дракусът се търкаля в огъня като прасе в калта. Земята се тресеше, докато той се извиваше и мачкаше огъня под себе си.

— Това нещо трябва да тежи… — Дена не довърши и поклати глава.

— Пет тона — предположих аз. — Поне пет.

— Може да ни докопа. Може да бутне тези камъни.

— Не ми се вярва — казах аз и потупах с ръка камъка под мен, като се опитвах да звуча по-уверен, отколкото бях наистина. — Те са били тук дълго време. В безопасност сме.