Патрик Ротфус Името на вятъра
Шрифт:
— Не се движи толкова бързо колкото снощи — отбелязах аз. — Може да е болен.
— А може би е уморен от тежкия ден, прекаран в това да ни следи и да се опитва да ни убие. — Тя вдигна поглед към мен. — Седни. Караш ме да се чувствам неспокойна. И без това известно време никъде няма да ходим.
Седнах и двамата наблюдавахме как дракусът тежко се придвижи до средата на долчинката. Приближи се до едно десетметрово дърво и го бутна без всякакво забележимо усилие.
След това започна да го яде, като започна от листата. След това
С Дена се възползвахме от възможността и ние да хапнем нещо за обяд. Малко хляб, наденица и останалата част от морковите ми.
Поколебах се да се доверя на храната в сандъка, тъй като съществуваше доста голяма вероятност мъжът, който бе живял тук, да е бил малко луд.
— Все още ме удивлява това, че никой от околността никога не го е виждал — рече Дена.
— Вероятно хората са го зървали за миг — казах аз. — Свинарят ни разказа, че всеки знае, че в тези гори има нещо опасно. Вероятно просто са предположили, че е демон или някаква подобна глупост.
Дена ме погледна отново, а устните й се извиха в лека усмивка.
— И това го казва човекът, който дойде в този град да търси чандрианите.
— Това е различно — разгорещено запротестирах аз. — Не обикалям насам-натам, като декламирам приказни истории и се хващам за желязо. Тук съм, за да науча истината. За да получа информация, която идва от по-надеждно място от някакви си истории от трета ръка.
— Не исках да докосвам болното ти място — слисано се оправда Дена. — Наистина е невероятно животно. — Тя отново погледна надолу.
— Когато прочетох за него, всъщност не повярвах за огъня — признах аз. — Стори ми се малко невероятно.
— По-невероятно от гущер, голям колкото конска каруца?
— Той просто е по-голям. Но виж, огънят не е нещо естествено. Ако не друго, то къде държи тоя огън? Очевидно не гори запален вътре в него.
— Не обясняват ли това в книгата, която си чел? — попита ме Дена.
— Авторът прави някои предположения, но това е всичко. Не е могъл да хване някой дракус и да го разреже.
— Това е обяснимо — каза Дена, докато наблюдаваше как дракусът небрежно бутна друго дърво и започна да яде и него. — Каква ще е тая мрежа или клетка, която би успяла да го задържи?
— Въпреки това човекът има някои интересни теории — казах аз. — Знаеш ли как от кравешкия тор се получава газ, който може да гори?
— Не. Наистина ли? — Дена се обърна да ме погледне и се засмя.
— Децата на фермерите хвърлят искри върху прясно кравешко лайно и наблюдават как то гори — кимнах аз и се ухилих. — Затова фермерите трябва да внимават при съхранението на
— Аз съм градско момиче — каза тя, като се кикотеше. — Не сме играли на такива игри.
— Изпуснала си голямо забавление — казах аз. — Авторът предполага, че дракусите просто съхраняват такъв газ в някакъв мехур. Истинският въпрос всъщност е как го запалват. Авторът предлага една хитроумна идея за арсена. От химична гледна точка в това има смисъл. Арсенът и въглищният газ ще се взривят, ако се смесят. Така се появяват светлините в мочурищата. Но аз мисля, че това не би било много разумно. Ако животното имаше толкова много арсен в тялото си, то би се самоотровило.
— Мммм-хъммм — рече Дена, като продължаваше да наблюдава дракуса под нас.
— Но ако се замислиш, всичко, което му е нужно, е една малка искра, за да запали газа — продължих аз. — А има много животни, които създават достатъчно голяма галванична сила, за да се получи искра. Прищипаните змиорки например могат да създадат толкова много, че да убият човек, а са дълги само петдесет-шейсет сантиметра — посочих към дракуса. — Нещо толкова голямо със сигурност може да генерира достатъчно сила, та да се получи искра.
Надявах се, че Дена ще се впечатли от моята находчивост, но тя изглеждаше погълната от сцената под нас.
— Ти всъщност не ме слушаш, нали?
— Не особено — отвърна тя, обърна се към мен и ми се усмихна. — Онова, което имам предвид, е, че за мен си е напълно логично. Той яде дърво. Дървото гори. Защо да не бълва огън?
Докато се опитвах да реша какво да й отговоря, тя посочи на долу към долината.
— Погледни дърветата там, долу. Не ти ли се виждат странни?
— Като изключим това, че са потрошени и изядени ли? — попитах аз. — Не особено.
— Виж как са подредени. Трудно се забелязва, защото на мястото цари пълна бъркотия, но изглежда така, сякаш са растели на редове. Все едно някой ги е засадил.
Сега, когато тя ми го показа, наистина изглеждаше така, сякаш голяма част от дърветата са били подредени в редици преди идването на дракуса. Дузина редове с по двайсетина дървета всеки. Сега от тях бяха останали само дънери или празни дупки.
— Защо някой би насадил дървета насред гората?
— Това не е овощна градина… — замислено каза тя. — Ти видя ли някакви плодове?
Поклатих глава.
— А дракусът е изял само тези дървета — продължи тя. — Има голямо празно пространство в средата. Другите дървета той просто събаря, а тези ги събаря и яде — тя присви очи. — Какво дърво яде в момента?
— Оттук не мога да видя — отвърнах аз. — Клен? Да не би да обича сладко?
Погледахме още известно време, след това Дена се изправи.
— Е, важното е, че няма да ни налети и да избълва огън върху гърбовете ни. Да идем да видим какво има в другия край на оная тясна пътека. Предполагам, че това е пътят, по който да се измъкнем оттук.