Патрик Ротфус Името на вятъра
Шрифт:
Кимнах и добавих още пет топчета с големината на кайсия вън ведрото.
— Освен това може да е по-издръжливо, отколкото си мислиш. Смолата може да действа по различен начин на гущерите.
Отново кимнах и добавих още пет топчета в кофата.
След известно размишление добавих и още едно.
— Така стават двайсет и едно — обясних аз. — Добро число — три седмици.
— Няма нищо лошо в това и късметът да е на наша страна — съгласи се Дена.
— Освен това искаме и да умре бързо. Ще е по-милосърдно за дракуса и по-безопасно за нас.
— Тогава да го удвоим —
Кимнах и тя отново тръгна към дърветата, а аз приготвих още двайсет и едно топчета и ги пуснах във ведрото. Тя се върна с още дърва за горене точно когато търкалях между пръстите си последното топче.
Натъпках смолата в дъното на кофата.
— Това би трябвало да е повече от достатъчно — рекох аз. — Толкова офалум би бил достатъчен да убие два пъти цялото население на Требон.
И двамата с Дена погледнахме в кофата. В нея беше около една трета от цялата смола, която бяхме намерили. Онова, което беше останало в найлоновия чувал, беше достатъчно, за да купим полуарфа за Дена, да изплатя дълга си към Деви и пак да ни остане толкова, че да живеем охолно в продължение на месеци. Помислих си, че можех да си купя нови дрехи, пълен комплект нови струни за лютнята си, бутилка авенишко плодово вино…
После се сетих как дракусът разхвърляше дърветата насам-натам, все едно бяха житни класове, и небрежно ги трошеше на трески с тежестта си.
— Трябва да удвоим количеството още веднъж — каза Дена, сякаш в отражение на собствените ми мисли, — ей така, за всеки случай.
Удвоих дозата още веднъж и изтъркалях още четирийсет и две топчета, докато Дена донасяше наръч след наръч дърва.
Успях да разпаля огъня точно когато започнаха да падат първите дъждовни капки.
Огънят, който стъкнахме, беше по-голям от предишния, с надеждата, че по-ярките пламъци ще привлекат дракуса по-бързо. Исках да върна Дена възможно най-бързо в относителната безопасност на Требон.
Накрая измайсторих набързо една стълба с помощта на брадвичката и канапа, които бях намерил. Беше грозна, но вършеше работа и аз я подпрях отстрани върху арката от сив камък. Този път с Дена щяхме да разполагаме с лесен начин да стигнем до безопасно място.
* * *
Вечерята ни беше далеч по-скромна от тази през миналата нощ. Трябваше да се задоволим с последните остатъци от вече баятия хляб, сушено месо и последните картофи, които изпекохме на края на огъня.
Докато се хранехме, разказах на Дена цялата история с пожара в Рибарника. Донякъде защото бях млад, бях момче и отчаяно исках да я впечатля, но и също защото исках да изясня, че съм пропуснал обяда с нея поради обстоятелства, които бяха изцяло извън моя контрол. Тя беше съвършеният слушател — внимаваше и ахкаше точно в моментите, когато трябваше.
Вече не се безпокоях, че е погълнала свръхдоза от наркотика. След като беше насъбрала цели купища дърва за горене, маниакалното й държане постепенно се уталожваше, оставяйки я в състояние на доволна, почти замечтана летаргия. Въпреки това знаех, че последствията от смолата щяха да я накарат да се чувства изтощена и слаба. Исках да е в безопасност в някое легло в Требон, за да може да се възстанови.
След като приключихме
— Добре. Трябва да проверя как си — важно казах аз.
— Май наистина знаеш как да поласкаеш едно момиче? — лениво, с полузатворени очи се усмихна тя.
Опипах за пулса й в извивката на деликатната й шия. Беше бавен, но равномерен. Тя леко се дръпна, когато я докоснах.
— Гъделичкаш ме.
— Как се чувстваш?
— Уморена — отвърна тя, като леко заваляше думите. — Добре съм, но съм уморена и ми е малко студено…
Макар да очаквах това, все пак беше леко изненадващо, като се има предвид, че бяхме само на няколко крачки от пламтящата клада. Отидох да взема допълнителното одеяло от торбата си и й го донесох. Тя се уви в него.
Наведох се съвсем близо до лицето й, така че да мога да погледна в очите й. Зениците й все още бяха разширени и реагираха бавно, но не повече от преди.
Тя протегна ръка и я сложи върху бузата ми.
— Имаш най-милото лице — каза тя и ме погледна замечтано. — То е като съвършената кухня.
Сдържах усмивката си. Беше започнала да бълнува. Щеше да влиза и излиза от делириума, преди накрая да изпадне в безсъзнание от силното изтощение. Ако видите човек, който сам си говори безсмислици някъде в уличките на Тарбеан, твърде вероятно е той да не е наистина луд, а просто някой сладкояд, побъркал се от твърде много денер.
— Кухня ли?
— Да — отвърна тя. — Всичко съвпада и захарницата е точно там, където трябва да бъде.
— Как се чувстваш, когато си поемаш дъх?
— Нормално — спокойно отвърна тя. — Трудно ми е, но се чувствам нормално.
— Какво точно имаш предвид? — сърцето ми започна да бие малко по-бързо при нейните думи.
— Трудно ми е да дишам. Понякога гърдите ми се стягат, все едно се опитвам да вдишам пудинг. — Тя се засмя. — Пудинг ли казах? Исках да кажа меласа. Като пудинг от сладка меласа.
Сдържах внезапното си желание да й се скарам, че я бях предупредил да ми каже, ако нещо не е наред с дишането й.
— Сега продължава ли да ти е трудно да дишаш?
Тя сви рамене с безразличие.
— Трябва да чуя дишането ти — казах аз. — Но тук не разполагам с никакви инструменти, така че би ли могла да разкопчаеш малко ризата си — трябва да допра ухо до гърдите ти.
Дена вдигна очи нагоре и разкопча ризата си повече, отколкото беше необходимо.
— Е, това вече е нещо съвсем ново — игриво каза тя, като за момент звучеше нормално, като самата себе си. — Никой досега не се е пробвал по тоя начин.
Завъртях се и притиснах ухо към гръдната й кост.
— Как звучи сърцето ми?
— Бавно, но силно — отвърнах аз. — Имаш добро сърце.
— Казва ли ти нещо?
— Нищо, което да мога да чуя.
— Слушай по-внимателно.
— Поеми си дълбоко въздух няколко пъти и недей да говориш. Трябва да чуя дишането ти.
Слушах. Въздухът влетя вътре и аз почувствах как едната й гърда се притисна в ръката ми. Тя издиша и аз усетих топлия й дъх върху врата си. Цялото ми тяло настръхна.