Патрик Ротфус Името на вятъра
Шрифт:
Щом утъпка огъня, дракусът започна да прави като предишния път. Намираше разхвърляните парчета дърво, търкаляше се върху тях, за да ги изгаси, след което ги изяждаше. Представях си как всяка нова съчка и пън, които поглъщаше, набутваха денеровата смола все по-навътре в стомаха му, натрошаваха я и я принуждаваха да се разтвори.
Наблюдавах четвърт час, докато животното завърши обиколката на огъня. Надявах се ефектът от смолата вече да се прояви. Ако бях преценил правилно, сега дракусът трябваше да е погълнал доза, шест пъти по-голяма от смъртоносната. Очаквах бързо да
Изпитах известно угризение и съжаление, докато гледах как стъпква последните разхвърляни тук-там пламъци. Беше великолепно животно.
Нежеланието ми да го убия беше дори по-голямо от неохотата, с която похабих офалум за над шейсет таланта. Не се заблуждавах обаче какво щеше да се случи, ако бях оставил нещата на естествения им ход. Не исках на съвестта ми да тежи смъртта на много невинни жертви.
Скоро след това дракусът спря да яде. Само се изтърколи върху разхвърляните клони и ги угаси. Сега вече се движеше по-енергично — знак, че денерът започваше да му действа. Започна да сумти ниско и дълбоко. _Сумтене. Сумтене._ Син пламък. Отъркаляне. _Сумтене._ Отъркаляне.
Накрая не остана нищо освен един слой от блещукащи въглени. Както и предишния път, дракусът застана над тях и легна отгоре им, като така угаси и последната светлина, останала на върха на хълма.
Известно време полежа тихо. След това отново изсумтя.
_Сумтене. Сумтене._ Огнена струя. Дракусът изви корема си по-навътре към въглените, сякаш не можеше да си намери място. Ако това беше началото на маниакалното му поведение, значи нещата се развиваха твърде бавно за моя вкус. Надявах се вече да е стигнал до фазата на делириум. Дали не бях подценил дозата?
Докато очите ми бавно се приспособяваха към светлината, осъзнах, че има и друг източник на светлина. В началото помислих, че облаците са се разкъсали и луната се е показала над хоризонта.
Извърнах поглед от дракуса, за да погледна зад себе си, и видях за какво става дума.
Само три-четири километра на югозапад Требон блестеше в светлината на огньове. Не ставаше дума за слабата светлина на свещи по осветените прозорци, а за високи пламъци, които го обгръщаха отвсякъде. За миг помислих, че градът гори.
След това осъзнах какво се случва — празникът на жътвата.
В средата на града имаше висока клада и по-малки пред къщите, където хората даваха ябълково вино на уморените работници. Тази нощ щяха да пият и да хвърлят в пламъците своите шамбъли. Чучелата, направени от снопове жито, кръстци ечемик, слама и плява. Чучелата, направени, за да пламнат внезапно и ярко по време на ритуала за отбелязването на края на годината — ритуал, чиято предполагаема цел бе да държи демоните на разстояние.
Чух дракусът зад мен да сумти. Погледнах го.
Както и аз самия, той беше обърнат с гръб към Требон и с лице към стръмните скали на север.
Не съм религиозен, но признавам, че в този момент започнах да се моля. Отправих
Чаках няколко дълги минути. Отначало помислих, че е заспал, но когато зрението ми привикна, видях, че главата му не спира да се клати нагоре-надолу, нагоре-надолу. Колкото повече очите ми свикваха с тъмнината, толкова по-ярки ми изглеждаха кладите на Требон. Минаваше половин час, откакто звярът изяде смолата. Защо не умираше?
Щеше ми се да хвърля долу остатъка от смолата, но не смеех. Ако дракусът се завъртеше към мен, щеше да се обърне на юг към града. Дори и да хвърлех чувала смола точно пред муцуната му, пак можеше да забележи огъня. Но пък ако…
Точно в този миг дракусът изрева дълбоко и мощно както преди. Сигурен бях, че и в Требон са го чули. Нямаше да се изненадам, ако го бяха чули дори и в Имре. Хвърлих поглед към Дена. Тя се размърда в съня си, но не се събуди.
Дракусът скочи от ложето си от въглени като някое малко, игриво кученце. На някои места въглените още мъждукаха и ми осигуряваха достатъчно светлина, за да видя как големият звяр се търкаля, подскача, хапе въздуха и се върти…
— Не — ужасих се аз. — Не, не, не.
Погледна към Требон. Видях как буйните огньове на града се отразиха в огромните му очи. Дракусът избълва още една висока дъга от син пламък. Както и преди — в поздрав или предизвикателство.
Миг след това се втурна необуздано надолу по хълма. Чувах как смазва и троши дърветата под краката си. Последва нов рев.
Запалих симпатичната си лампа, отидох при Дена и грубо я раздрусах.
— Дена. Дена! Трябва да станеш.
Тя се размърда сънено.
Повдигнах клепача й и проверих зеницата. Сви се бързо — нямаше я предишната забавена реакция на светлината. Това означаваше, че тялото й най-сетне се бе отървало от денеровата смола. Беше просто изтощена, нищо повече. За да съм сигурен, повдигнах и двата й клепача и отново доближих светлината.
Наистина беше така. Зениците й реагираха нормално. Добре беше. Сякаш в потвърждение на това Дена силно се намръщи и се изви встрани от светлината, като промърмори нещо неясно и не особено подобаващо на една дама. Не можах да различа всичко, но думите „развратник“ и „разкарай се“ се откроиха повече от веднъж.
Вдигнах я на ръце заедно с одеялата и внимателно се спуснах до земята. Отново я увих и я сложих под арката от сиви камъни. Изглежда се поразсъни, докато я мърдах насам-натам.
— Дена?
— Мотетх? — сънено промълви тя, а очите й едва-едва помръдваха под клепачите.
— Дена! Дракусът слиза към Требон! Трябва да…
Не довърших. Донякъде, защото тя, изглежда, отново бе изпаднала в безсъзнание, но и защото не бях съвсем сигурен какво точно „трябва“.
Трябваше да сторя нещо. Дракусът обикновено избягва градовете, но сега, подлуден от наркотика, нямах представа как ще реагира на кладите за жътвата. Ако се развилнееше в града, вината щеше да е моя. Трябваше да направя нещо.