Патрик Ротфус Името на вятъра
Шрифт:
Въпреки всичко бях сигурен, че тя отдавна си беше тръгнала оттук. Стегнах пътната си торба. След това, в случай че все пак бях сгрешил, написах бележка, в която й обяснявах какво се бе случило и че ще остана да я чакам един ден в Требон. Използвах парче въглен, за да напиша името й върху един от сивите камъни, след това начертах стрелка към мястото, където бях оставил всичката храна, която бях донесъл, бутилка вода и едното от одеялата.
След това си тръгнах. Настроението ми не беше добро. Мислите ми не бяха приятелски, нито пък мили.
* * *
Когато се върнах в Требон,
Все пак не ми беше нужна кой знае каква сръчност, за да стигна до покрива на странноприемницата, откъдето си взех обувките. От тази гледна точка на слабата светлина градът изглеждаше зловещо. Предната половина на църквата се беше срутила напълно и близо една трета от сградите носеха белезите на пожарите. Някои от тях бяха само леко обгорели, но от други не беше останало нищо повече от сгур и пепел. Въпреки всички усилия, които бях положил, пожарът вероятно беше излязъл от контрол, след като бях изпаднал в безсъзнание.
Погледнах на север и видях билото на хълма със сивия камък. Надявах се да видя проблясването на огън, но там, разбира се, нямаше нищо.
Стигнах до плоския покрив на кметството и се качих по стълбата до цистерната. Беше почти празна. На дъното проблясваше около метър вода — много под мястото, където бях забил с ножа си в стената обгореното парче покривна плоча. Това обясняваше защо градът е в такова състояние. Когато нивото беше спаднало под набързо скалъпената от мен сигалдрия, огънят беше пламнал отново.
Все пак бях успял да го забавя. Ако не го бях сторил, можеше да не е останало нищо от града.
Множество покрити със сажди хора се бяха събрали в странноприемницата да пийнат и да поклюкарстват. Намръщеният ми приятел не се виждаше никъде, но около бара се беше наредила една група, която разпалено обсъждаше онова, което бяха видели.
Там бяха и кметът, заедно с пристава. Веднага щом ме забелязаха, те побързаха да ме заведат да поговорим насаме в една странична стая.
След събитията от изминалите няколко дни бях мълчалив и мрачен и не особено впечатлен от властта, с която разполагаха двамата пълни възрастни мъже. Те го усетиха и това ги изнервяше.
Главата ме болеше и нямах желание да им давам обяснения, затова нямах нищо против неловкото мълчание, което настъпи в началото.
По тази причина, когато заговориха, те бяха доста словоохотливи и от въпросите им разбрах по-голямата част от онова, което исках да науча.
Слава богу нараняванията в града не бяха сериозни. И заради празника на жътвата пожарът не бе сварил никого в съня му.
Имаше доста натъртвания, опърлени коси и хора, които бяха вдишали повече дим, отколкото беше полезно за тях. Но като изключим няколкото по-сериозни изгаряния и момчето, чиято ръка беше смазана от паднали дъски, изглежда, аз бях пострадал най-лошо.
Всички бяха абсолютно сигурни, че дракусът е демон. Огромен черен демон, който бълваше огън и отрова. И да са имали някакво съмнение по тоя въпрос, то е изчезнало напълно, когато звярът
Също всички бяха съгласни, че демоничният звяр е виновен за разрушаването на фермата на Маутхен. Разумно, макар и напълно погрешно заключение. Да се опитвам да ги убедя в каквото и да е било друго си беше чиста загуба на време.
Бяха ме открили в безсъзнание върху колелото, което бе убило демона. Местният хирург ме беше позакърпил, доколкото бе успял, и тъй като не знаел колко ми е дебела главата, изразил сериозни съмнения, че изобщо някога ще се събудя.
В началото общото мнение било, че съм просто случаен свидетел, който нямал късмет или че някак съм откъртил колелото от църквата. Обаче чудотворното ми изцеление, комбинирано с факта, че бях прогорил дупка в тезгяха долу, накарало хората най-сетне да обърнат внимание на онова, което едно малко момче и една стара вдовица разправяли цял ден — че видели някой да стои на покрива на храма. Той бил осветен от огъня долу. Ръцете му били вдигнати пред него, сякаш се молел…
Накрая кметът и приставът вече нямаха какво повече да разказват, за да запълнят мълчанието, и просто седяха и неспокойно поглеждаха ту към мен, ту разменяха погледи помежду си.
Внезапно ми просветна, че не виждаха пред себе си едно бедно, дрипаво момче. Вместо това виждаха загадъчен, ранен човек, който беше убил демон. Не виждах причина да ги разубеждавам. Всъщност беше крайно време да ми се усмихне късметът в цялата тая работа.
Ако те ме смятаха за някакъв герой или светец, това ми осигуряваше полезно влияние.
— Какво направихте с тялото на демона? — попитах аз и видях, че въпросът ми ги накара да се отпуснат.
До този момент едва ли бях изрекъл повече от десетина думи и отвръщах с мрачно мълчание на по-голямата част от колебливите им въпроси.
— Не се безпокойте за това, господарю — отвърна приставът. — Знаехме какво да правим с него.
Стомахът ми се стегна на възел и още преди да ми кажат, вече знаех какво беше станало — те го бяха изгорили или заровили. Съществото беше истинско чудо за науката, а те го бяха изгорили и заровили, сякаш беше боклук. Познавах писари естествоизпитатели в Архива, които с готовност биха дали да им отрежат ръцете само и само да могат да изучават такова рядко създание. Дълбоко в сърцето си дори се надявах, че ако им бях предоставил такава възможност, можех да спечеля отново достъп до Архива.
А люспите и костите? Стотици килограми денатурирано желязо, за което алхимиците щяха да се сбият…
Кметът кимна енергично и продължи монотонно:
— Изкопахме рова десет на два. Сложихме ясен, бряст, а също и самодивско дърво — той се прокашля. — Макар да се оказа, че дупката трябва да е по-голяма, разбира се. Всички помагахме, за да я изкопаем възможно най-бързо. — Той вдигна глава и гордо показа няколко пресни мазола.
Затворих очи и едва се удържах да не започна да хвърлям разни предмети из стаята и да ги проклинам на осем различни езика. Това обясняваше защо градът беше все още в такова жалко състояние. Всички са били заети да горят и заравят същество, което струваше огромна сума пари.