Патрик Ротфус Името на вятъра

Unknown

— Идеален за какво? — попита Летописеца. — Дори не знам какъв е проблемът.

— Става дума за… Чувал ли си историята за Мартин Майстора на маски? — Летописеца поклати глава и Баст въздъхна обезсърчен. — Ами пиесите? Гледал ли си „Духът и гъсарката“ или „Кралят с половин пени“?

— Да не е онази, в която един крал продава короната си на един сирак? — намръщи се Летописеца.

Баст кимна.

— И момчето става по-добър крал от истинския. Гъсарката се облича като графиня и всички са зашеметени от нейното изящество и обаяние — той се поколеба, опитвайки се да намери подходящите думи. — Виждаш ли, има съществена връзка между това _да

изглеждаш_ и _да бъдеш_. Всяко дете във Фае знае това, но вие, смъртните, изглежда, никога не успявате да го видите. Ние разбираме колко опасна може да бъде една маска. Всички ние се превръщаме в онова, което се преструваме, че сме.

— Това е елементарна психология — Летописеца леко се отпусна, почувствал се в свои води. — Ако облечеш просяк в скъпи дрехи, хората ще се държат с него като с благородник и той ще се покаже достоен за очакванията им.

— Това е най-малкото, което ще се случи — съгласи се Баст. — Истината е по-дълбока от това. Тя е… — Баст се запъна за момент. — Тя е, че вътре в главата си всеки разказва някаква история за самия себе си. Винаги. През цялото време. Тази история ни прави онова, което сме. Чрез тази история ние създаваме самите себе си.

Летописеца отново се намръщи и отвори уста, но Баст вдигна ръка, за да го накара да спре.

— Не, чуй ме. Сега се сетих. Срещаш се с момиче, което е срамежливо и непретенциозно. Ако й кажеш, че е красива, тя ще си помисли, че си мил, но няма да ти повярва. Тя знае, че красотата се крие в очите на гледащия. — Баст неохотно сви рамене. — И понякога това е достатъчно — Очите му светнаха. — Но има и по-добър начин. Ти й _показваш_, че е красива. Превръщаш очите си в огледала, ръцете ти върху тялото й са като молитви. Това е трудно, много трудно, но когато тя ти повярва… — Баст развълнувано размаха ръце. — Внезапно историята, която тя разказва в собствената си глава, се променя. Тя се преобразява. Тя не _изглежда красива_. Тя _е красива_. Тя е _такава, каквато я виждат_.

— Какво, по дяволите, означава това? — сопна се Летописеца. — Сега пък бръщолевиш безсмислици.

— Казвам неща, в които има твърде много смисъл, за да успееш да ги разбереш — сприхаво отвърна Баст. — Но все трябва да си осъзнал достатъчно, та да разбереш какво искам да ти кажа. Помисли за онова, което той каза днес. Хората са виждали в него героя и той е играл тази роля. Носел я е като маска и накрая е повярвал в нея. Тя се е превърнала в истина. Но сега… — той не довърши.

— Сега хората го виждат като съдържател — рече Летописеца.

— Не — меко възрази Баст — Хората го виждаха като съдържател преди една година. Той сваляше маската веднага щом те излезеха през вратата. Сега той вижда _себе си_ като съдържател и при това провалил се съдържател. Видя как се държеше, когато Коб и останалите дойдоха тази нощ. Видя зад тезгяха бледата сянка на мъжа, който беше някога. Преди това беше просто поза… — Развълнуван, Баст вдигна поглед. — Но ти си идеален. Можеш да му помогнеш да си спомни онова, което е било преди. Не съм го виждал толкова жив от месеци. Знам, че можеш да го направиш.

— Не съм сигурен — леко се намръщи Летописеца.

— Знам, че ще проработи — нетърпеливо каза Баст. — Преди два месеца опитах да направя нещо подобно. Накарах го да започне да пише мемоарите си.

— Писал е мемоари? — оживи се Летописеца.

— _Започна_ да ги пише — поправи го Баст. — Беше толкова развълнуван, говореше за това в продължение на дни. Чудеше се откъде да започне

историята си. След като писа една нощ, той отново заприлича на себе си. Изглеждаше метър по-висок, със светкавици, които излизаха от раменете му — Баст въздъхна. — Но нещо се случи. На следващия ден той прочете онова, което беше написал, и изпадна в едно от мрачните си настроения. Твърдеше, че това е била най-лошата идея, която някога му е идвала.

— Какво стана със страниците, които беше написал?

Баст направи движение с ръце, сякаш мачкаше и изхвърляше въображаеми листове хартия.

— Какво пишеше в тях? — попита Летописеца.

— Той не ги изхвърли — поклати глава Баст. — Той просто… ги захвърли. Лежаха на бюрото му с месеци.

Любопитството на Летописеца беше почти осезаемо.

— Не можеше ли просто… — той размърда пръсти, — нали се сещаш, да ги прибереш?

— _Анпауен._ Не. — Баст изглеждаше ужасе`н. — След като ги прочете, той побесня. Не знаеш какъв е, когато се ядоса истински. Познавам го достатъчно добре, за да не се опитвам да се изпречвам на пътя му за нещо такова.

— Предполагам, че ти знаеш най-добре — колебливо каза Летописеца.

Баст кимна енергично.

— Точно така. Затова дойдох да говоря с теб. Защото знам най-добре. Трябва да не му позволяваш да се съсредоточава върху мрачните неща. Ако ли не… — Баст сви рамене и повтори движението с въображаемото намачкване и изхвърляне на лист хартия.

— Но аз записвам историята на живота му. Истинската история — Летописеца безпомощно махна с ръка. — Без мрачните части тя ще е просто някаква глупава п… — Летописеца млъкна насред думата и нервно извърна поглед встрани.

Баст се ухили като дете, което беше хванало свещеник да ругае.

— Хайде — подкани го той, а погледът му беше доволен, твърд и ужасяващ. — Кажи го.

— Като някаква глупава приказна история — довърши с изтънял глас Летописеца и лицето му пребледня като платно.

— Не знаеш нищо за Фае — широко се усмихна Баст, — ако си мислиш, че нашите истории нямат своите мрачни страни. Но като оставим всичко това настрани, тази история _е_ приказна, защото ти я записваш заради мен. — Летописеца преглътна мъчително и като че ли успя да възвърне част от самочувствието си, а Баст продължи: — Това, което имам предвид, е, че той разказва истинска история, а истинските истории имат своите неприятни части. Очаквам в неговия разказ тези части да са повече, отколкото е обичайно. Те ще са неприятни, заплетени и… Знам, че не би могъл да го накараш да ги пропусне, но можеш да го подтикнеш да не им отделя много време. Можеш да му помогнеш да се спре по-подробно на хубавите неща — приключенията му, жените, битките, пътуванията му и неговата музика… — Баст внезапно спря. — Е… може би не музиката му. Не го питай за това или защо вече не прави магии.

— Защо не? Музиката му изглежда… — намръщи се Летописеца.

Изражението на Баст беше мрачно.

— Просто не го прави — твърдо настоя той. — Тези теми не са особено плодоносни. Преди малко те спрях — той многозначително потупа Летописеца по рамото, — защото се канеше да го попиташ какво се е случило с неговата симпатия. Тогава нямаше представа. Сега вече знаеш. Съсредоточи се върху героичните му постъпки и неговата интелигентност. — Той размаха ръце. — Такива неща.

— Не е моя работа да го насочвам в една или друга посока — твърдоглаво рече Летописеца. — Аз само записвам. Тук съм само за историята. В края на краищата тя е важната.