Патрик Ротфус Името на вятъра
Шрифт:
Квоте се зае с обичайния си нощен ритуал. Той изрина пепелта от огромната каменна камина и донесе дърва за утрешния огън. Излезе отвън да изгаси лампите край табелата на „Пътният камък“, само за да открие, че е забравил да ги запали по-рано тази вечер. Заключи странноприемницата и след като се замисли за кратко, остави ключа на вратата, за да може Летописеца да излезе, ако се събуди рано сутринта.
След това помете пода, изми масите и изтърка тезгяха с методична последователност. Последно остана полирането на бутилките. Докато правеше всички тези неща, очите му бяха зареяни в нищото, изпълнени със
* * *
В стаята си Летописеца крачеше неспокойно, едновременно уморен, но и изпълнен с твърде много трескава енергия, за да успее да заспи. Той извади завършените страници от чантата си и ги прибра на безопасно място в тежкия дървен скрин. След това почисти върховете на всичките си пера и ги остави да съхнат. Внимателно свали превръзката от рамото си, хвърли неприятно миришещото нещо в нощното гърне и го захлупи, преди да измие рамото си в легена.
Прозявайки се, отиде до прозореца и погледна към малкия град отвън, но нямаше нищо за гледане. Никакви светлини, никакво движение. Той открехна леко прозореца и свежият есенен въздух нахлу в стаята. След като дръпна завесите, Летописеца се съблече, за да си ляга, като подреди дрехите си върху облегалката на стола. Накрая свали обикновеното желязно колело от врата си и го остави върху нощното шкафче.
Когато отгърна завивките, Летописеца с изненада установи, че по някое време през деня са сменили чаршафите му. Бяха чисти и ухаеха на лавандула.
След моментно колебание отиде до вратата и я заключи. Остави ключа върху нощното шкафче, след това се намръщи, взе стилизираното желязно колело и го окачи обратно на врата си, преди да угаси лампата и да се мушне в леглото.
Летописеца лежа буден в приятно ухаещото си легло почти цял час, като неспокойно се въртеше ту на едната, ту на другата страна. Накрая въздъхна и отметна завивките. Запали отново лампата със серен кибрит и стана от леглото. След това отиде до тежкия скрин и се опита да го бутне. В началото скринът не помръдваше, но след като Летописеца подложи гръб под него, успя полека да го избута по гладкия дървен под.
Минута по-късно тежката мебел вече беше затиснала вратата на стаята му. След това писарят отново се пъхна в леглото, угаси лампата и бързо потъна в дълбок и спокоен сън.
* * *
В стаята беше съвсем тъмно, когато Летописеца се събуди от нещо меко, притиснато към лицето му. Той лудо го отблъсна, по-скоро по рефлекс, отколкото в опит да се измъкне от него. Уплашеният му вик беше приглушен от една ръка, която здраво затисна устата му.
След първоначалната паника Летописеца утихна и се отпусна.
Той просто лежеше и дишаше тежко с облещени в мрака очи.
— Аз съм — прошепна Баст, без да маха ръката си.
Летописеца отвърна нещо неразбираемо.
— Трябва да поговорим. — Баст стоеше на колене до леглото и гледаше надолу към тъмната, омотана в одеялата фигура на Летописеца.
— Ще запаля лампата, а ти няма да издаваш никакви силни звуци. Разбрахме ли се?
Летописеца кимна под ръката на Баст. Миг по-късно се запали една клечка кибрит, която изпълни стаята с трепереща червеникава светлина и острата миризма на сяра. След това се появи по-меката светлина на лампата. Баст облиза пръстите си, все още
Леко треперещ, Летописеца седна изправен в леглото и облегна гърба си на стената. Без да обръща внимание на голите си гърди, той смутено събра одеялата около кръста си и хвърли поглед към вратата. Тежкият скрин още беше там.
Баст проследи погледа му.
— Това показва известна липса на доверие — сухо рече той. — Дано не си му издраскал пода. Такива неща го влудяват.
— Как влезе тук? — попита Летописеца.
— Тихо! — изсъска Баст и размаха ръце като обезумял. — Трябва да сме тихи. Слухът му е като на ястреб.
— Как… — започна Летописеца, но после спря. — Ястребите нямат уши.
— Какво? — изгледа го с недоумение Баст.
— Каза, че има слух като на ястреб. В това няма никакъв смисъл.
Баст се намръщи и презрително махна с ръка.
— Знаеш какво имам предвид. Не трябва да разбере, че съм тук. — Баст седна на ръба на леглото и притеснено приглади панталоните си.
Летописеца се вкопчи в одеялата, събрани около кръста му.
— А ти защо _си_ тук?
— Както казах, трябва да поговорим. — Баст хвърли сериозен поглед на Летописеца. — Трябва да поговорим за това защо си тук.
— Това правя — раздразнено отвърна Летописеца, — събирам истории. И когато ми се удаде възможност, проучвам странни слухове и проверявам дали в тях има някаква истина.
— Просто от любопитство, какъв беше слухът? — попита Баст.
— Очевидно си бил сълзливо пиян и си се изпуснал нещо пред някакъв каруцар — отвърна Летописеца. — Като се има предвид как стоят нещата, това е било доста небрежно от твоя страна.
Баст изгледа Летописеца с дълбоко съжаление.
— Я ме погледни — каза Баст, все едно разговаряше с малко дете. — Помисли малко. Дали някакъв си каруцар би могъл да ме напие? Мен?
Летописеца отвори уста и след това я затвори.
— Тогава…
— Той беше моето писмо в бутилка. Едно от многото. Ти просто се оказа първият човек, открил такова съобщение и дошъл да го проучи.
На Летописеца му беше нужно доста дълго време, за да смели тази нова информация.
— Мислех, че вие двамата се криете?
— О, да, крием се — кисело отвърна Баст. — Така безопасно сме се скрили, че той направо е изчезнал.
— Разбирам, че се задушаваш на това място — каза Летописеца, — но, честно казано, не схващам какво общо има между лошото настроение на учителя ти и, да речем, цената на маслото.
В очите на Баст проблесна гняв.
— Има всичко общо с цената на маслото! — процеди през зъби той. — И е нещо много повече от просто лошо настроение, ти, невеж, нещастен _анхаутфехн_. Това място го убива.
— Аз… Аз не… — Летописеца пребледня при внезапния изблик на гняв на Баст.
Баст затвори очи и си пое дълбоко дъх, като очевидно се опитваше да се успокои.
— Ти просто не разбираш какво става — каза той по-скоро на себе си, отколкото на Летописеца. — Точно затова дойдох, за да ти обясня. Чакам от месеци някой да дойде. Който и да е. Дори старите врагове, които биха дошли да разчистват сметките си с него, ще са по-добри от това просто да чезне по тоя начин. Но ти си по-добър, отколкото можех да се надявам. Ти си идеален.