Патрик Ротфус Името на вятъра
Шрифт:
— По-добре да не знаеш — избегнах отговора аз.
Разбира се, бе се оказало, че Духалото беше разковничето. Щом като усетих миризмата на прах и кожа, веднага разбрах, че съм близо до целта. В лабиринта от тунели беше скрита врата, която водеше направо до най-долния етаж на книгохранилището. Тя беше поставена, за да имат писарите лесен достъп до вентилационната система. Разбира се, вратата беше заключена, но заключените врати никога не са били пречка за мен. Толкова по-зле.
Обаче аз не разказах нищо от това на Фела. Знаех, че тайният ми път щеше
— Чуй ме — бързо казах аз. — Чувствам се в такава безопасност, все едно съм си у дома. Тук съм от часове и никой дори не се доближи до мен. Всеки носи своя собствена светлина, затова е лесно да бъде избегнат.
— Просто ме изненада — каза Фела и приглади тъмната си коса назад към раменете. — Все пак си прав, тук вероятно си в по-голяма безопасност. — Тя отвори вратата и надникна навън, за да се убеди, че там няма никой. — Писарите периодично проверяват местата за четене, за да се уверят, че никой вътре не спи или пък не прави любов.
— Какво?
— Има много неща, които не знаеш за Архива. — Тя се усмихна и отвори вратата докрай.
— Точно затова имам нужда от помощта ти — казах аз, докато тръгвахме към книгохранилището. — Това място изобщо не ми е познато.
— Какво търсиш? — попита Фела.
— Хиляди неща — отвърнах честно аз, — но можем да започнем с историята на амирите или всякакви документални разкази за чандрианите. Всъщност всичко, свързано и с едните, и с другите. Аз самият нищо не успях да намеря.
Дори не се и опитах да скрия разочарованието в гласа си.
След толкова време накрая да успея да вляза в Архива и да не мога да открия нито един от отговорите, които търсех — това ме подлудяваше.
— Мислех, че нещата ще са по-добре подредени — промърморих аз.
— И как би направил това самият ти? — засмя се гърлено Фела. — Имам предвид как би подредил всичко?
— Всъщност обмислям това през последните два часа — отвърнах аз. — По-добре е нещата да са подредени по теми. Нали се сещаш — истории, мемоари, учебници по граматика…
Фела спря да върви и въздъхна дълбоко.
— Предполагам, че ще трябва да се справим с това. — Тя извади наслуки тънка книжка от един от рафтовете. — Каква е темата на тази книга?
Отворих я и прегледах набързо страниците. Беше написана от ръката на някой стар писар — с тънък и труден за разчитане почерк.
— Прилича на биография.
— Какъв тип биография? Къде би я поставил във връзка с останалите биографии?
Докато продължавах да прелиствам страниците, забелязах внимателно изрисувана карта.
— Всъщност прилича по-скоро на пътен дневник.
— Много добре — рече тя. — Къде би го сложил в раздела за биографии и пътни дневници?
— Бих ги подредил по географски признак — отвърнах аз, наслаждавайки се на тази малка игра. — Атур, Модег и… Винт? — намръщих се и погледнах корицата отстрани на книгата. — Колко старо е това нещо? Атуранската империя е погълнала
— Преди повече от четиристотин години — поправи ме тя. — И така, къде би поставил пътен дневник, който се отнася до място, което вече не съществува?
— В действителност това би се отнасяло по-скоро към историята — отвърнах аз този път по-бавно.
— А ако не е исторически точен — настоя Фела. — Ако е базиран по-скоро на слухове, отколкото на личен опит? Или пък ако е напълно измислен? Романи под формата на пътни дневници, са били доста модерни в Модег преди двеста години.
Затворих книгата и бавно я мушнах обратно на мястото й на рафта.
— Започвам да разбирам какъв е проблемът — замислено казах аз.
— Не, не го разбираш — откровено каза Фела. — Виждаш само една малка частица от него. — Тя махна към лавиците с книги около нас. — Да речем, че утре станеш магистър на Архива. Колко време би ти било необходимо, за да подредиш всичко това?
Огледах безбройните рафтове, които постепенно се губеха в мрака.
— Това ще е работа за цял един живот.
— Фактите показват, че е нужен повече от един човешки живот — сухо рече Фела. — Тук има седемстотин и петдесет хиляди тома и това е без да се вземат предвид глинените плочки, свитъците или фрагментите от Калуптена. — Тя махна презрително с ръка. — И така прекарваш години в разработването на съвършената система за подреждане, в която дори има подходящо място за твоя собствен исторически измислен пътен дневник биография. Ти и писарите прекарвате десетилетия в бавно идентифициране, сортиране и преподреждане на десетки хиляди книги. — Тя ме погледна право в очите. — И след това ти умираш. Какво се случва тогава?
Започвах да разбирам какво имаше предвид тя.
— Ами, в идеалния случай следващият магистър на Архива би продължил от там, докъдето си стигнал ти самият — отвърнах аз.
— Да живее идеалният случай — саркастично ме сряза Фела, след това се обърна и отново ме поведе покрай рафтовете.
— Предполагам, че новият магистър на Архива обикновено има своите собствени идеи как да подреди нещата.
— Не _обикновено_ — призна Фела. — Понякога няколко магистри подред работят за изглаждането на една и съща система. Но рано или късно се появява някой, който е убеден, че е измислил по-добър начин как да се организират нещата и всичко започва отначало.
— Колко различни системи е имало досега? — забелязах слаба червена светлина, която подскачаше върху далечните рафтове и я посочих на Фела.
Тя смени посоката, за да ни отведе встрани от светлината и онзи, който я носеше.
— Зависи от това как ги броиш — меко отвърна тя. — Поне девет през последните триста години. Най-лошо е било преди около петдесет години, когато е имало пет нови магистри на Архива през пет години един след друг. Резултатът е бил три различни фракции измежду писарите, всяка от които е използвала различна система за каталогизиране и твърдо е вярвала, че нейният начин е най-добрият.