Патрик Ротфус Името на вятъра
Шрифт:
— Така — промърмори той и скръсти едрите си ръце пред гърдите си, — как ще направиш вечногоряща лампа?
Всеки един от останалите осем магистри направи някакъв жест на отчаяние или издаде някакво възклицание.
— Какво? — попита Килвин, като раздразнено ги огледа. — Това е моят въпрос и е мой ред да питам. — Той отново насочи вниманието си към мен. — И така — как би я направил?
— Ами — бавно казах аз, — вероятно бих започнал с някакво махало. След това ще го обвържа към…
— _Краем._
Той ме погледна отново и ми се озъби, все едно имаше намерение да ме изяде.
— Литиева сол? — Попитах, без да се замислям, но после бързо размислих. — Не, натриево масло, което гори в затворен… не, по дяволите — смотолевих и накрая спрях — на останалите кандидати не им се бе наложило да се справят с въпроси като този.
Той ме прекъсна с кратко махване на ръка.
— Достатъчно. По-късно ще говорим за това. Елкса Дал.
Отне ми известно време, докато се сетя, че Елкса Дал е следващият магистър. Обърнах се към него. Той изглеждаше като първообраза на зловещия магьосник, който задължително присъства в толкова много лоши атурански пиеси. Сурови тъмни очи, слабо лице, къса черна брада. Като се има предвид всичко това, изражението му се оказа доста приятелско.
— Кои са думите за първото паралелно кинетично обвързване?
Бързо ги казах.
Той не изглеждаше изненадан.
— Какво беше обвързването, което магистър Килвин използва само преди малко?
— Капациторално кинетично светене.
— Какъв е синодичният период?
Погледнах го объркано.
— На луната ли?
Въпросът нямаше особена връзка с предишните два.
Той кимна.
— Приблизително седемдесет и два дни и една трета, господине.
Той сви рамене и се усмихна кисело, сякаш бе очаквал да ме хване неподготвен с последния си въпрос.
— Магистър Хеме?
Хеме ме погледна над преплетените си пръсти.
— Колко живак е необходим, за да се редуцират два гила бяла сяра? — надуто попита той, все едно вече беше получил грешен отговор.
Едно от нещата, което научих по време на тайното си наблюдение, бе, че магистър Хеме беше най-противният сред групата преподаватели. Той изпитваше наслада от това да притеснява студентите и правеше всичко възможно, за да ги дразни и обърка. Той обичаше да задава подвеждащи въпроси.
За мой късмет, точно този въпрос вече бях чул да задава на други кандидати.
Работата е там, че _не можете_ да редуцирате бяла сяра с помощта на живак.
— Ами… — проточих аз, като се преструвах,
— Изброй деветте първични заблуди — рязко каза той.
— Опростяване, обобщаване, повторение, съкращаване, аналогия, невярна причинно-следствена връзка, семантизъм, неуместност…
Спрях, защото не можех да си спомня наименованието, възприето за последната. С Бен я наричахме „Налт“, от император Налто. Това, че не успях да си спомня истинското й наименование, ме огорчи, тъй като го бях прочел в „Реторика и логика“ само преди няколко дни.
Раздразнението ми трябва да бе проличало на лицето ми, защото Хеме ме погледна намръщено, докато мълчах, и каза:
— Значи в крайна сметка не знаеш всичко? — Той се облегна назад на стола си с доволно изражение.
— Нямаше да съм тук, ако не мислех, че имам какво да науча — хапливо отвърнах аз, преди да успея да овладея езика си. От другия край на масата Килвин започна да се смее с дълбокия си смях.
Хеме отвори уста, но преди да може да каже каквото и да е, ректорът го погледна и той замълча.
— Сега да видим — започна ректорът. — Аз мисля…
— Аз също искам да задам няколко въпроса — каза мъжът от дясната страна на ректора.
Имаше странен акцент, който не ми беше съвсем познат.
Или пък самият му глас имаше особен резонанс.
Когато той заговори, всички на масата се размърдаха леко и след това застанаха неподвижно като листа, докоснати от вятъра.
— Магистре на имената — каза ректорът, а в гласа му имаше едновременно и уважение, и безпокойство.
Елодин беше по-млад от останалите с поне десетина години. Гладко избръснат и с дълбоки очи. Беше среден на ръст, с нормално телосложение и в него нямаше нищо, което особено да привлича вниманието, с изключение на начина, по който седеше — в един момент наблюдаваше нещо съсредоточено, а в следващия вече беше отегчен и зяпаше тавана над главата си.
Изглеждаше почти като дете, което бяха накарали да седи заедно с възрастните.
Почувствах как магистър Елодин ме погледна. Наистина го почувствах и потиснах тръпките, които преминаха по тялото ми.
— _„Сохекетх ка сиару крема 'тетх ту?“_ — попита ме той. — _Колко добре говориш сиару?_
— _„Риеуса, та крелар деала ту.“ Не много добре, благодаря._
Той вдигна ръка, с показалец, който сочеше нагоре.
— Колко пръста съм вдигнал?
Замислих се за по-дълго, отколкото предполагаше въпросът.