Патрик Ротфус Името на вятъра
Шрифт:
— Хладен? — попита Симон. — Резервиран? Като колона от камък? — Той се разсмя. — Лорен винаги изглежда така. Носят се слухове, че Елкса Дал е обещал десет златни марки на онзи, който успее да го накара да се засмее.
— О — поуспокоих се аз, — това е добре. Той е последният човек, когото бих желал да настроя срещу себе си. Очаквам с нетърпение да прекарам доста време в Архива.
— Просто се отнасяй грижливо с книгите и ще се разбираш с него добре. Той е доста незаинтересован през по-голямата част от времето, но трябва да внимаваш,
Симон ритна един камък и той се търколи по паветата.
— Добре. Имаш няколко възможности в Мюз. За един талант ще получиш легло и купони за храна за семестъра. — Той сви рамене. — Не е нищо особено, но ще те пази от дъжда. Можеш да споделяш с някой стая за два таланта или да си вземеш своя собствена за три.
— Какви са тия купони за храна?
— Има три хранения на ден в столовата. — Той посочи дългата сграда с нисък покрив от другата страна на моравата. — Храната не е лоша, стига да не мислиш много откъде може да е дошла.
Направих няколко бързи сметки. Един талант за два месеца храна и сухо място за спане беше най-добрата сделка, на която можех да се надявам. Усмихнах се на Симон.
— Звучи точно като онова, което ми трябва.
Симон кимна и отвори вратата на Мюз.
— Нека тогава да бъде само легло. Хайде да намерим домакина и да те запишем.
* * *
Леглата за студентите, които не бяха в Арканум, се намираха на четвъртия етаж в източното крило на Мюз, което беше най-далече от баните на приземния етаж. Стаите не бяха нищо особено, точно както ги беше описал Сим. Но тясното легло беше с чисти чаршафи и имаше сандък, който се заключваше, където можех да държа оскъдните вещи, които притежавах.
Всички долни легла вече бяха заети, така че се настаних на едно горно в дъното на стаята. Когато погледнах през един от тесните прозорци от височината на своя креват, гледката ми напомни за скривалището ми високо сред покривите на Тарбеан. Това ми подейства странно успокоително.
Обедът беше паница гореща картофена супа, фасул, тънки резенчета тлъста пушена сланина и пресен черен хляб. Половината от големите, сковани от дъски маси в стаята бяха заети от около двеста студенти. Помещението беше изпълнено с тихия шепот на разговорите, прекъсван от време на време от смях и металното тракане на лъжиците върху ламаринените подноси.
Симон ме поведе към задния ъгъл на дългата стая.
Двама други студенти вдигнаха погледи към нас, когато се приближихме.
След като остави своя поднос, Симон ме посочи:
— Запознайте се с Квоте — нашия най-нов първокурсник с жаден поглед. — След това той махна към двамата студенти: — Квоте, това са двамата най-лоши студенти в Арканум — Манет и Уилем.
— Вече се срещнахме — каза Уилем, който беше тъмнокосият кеалдим от Архива. —
— Техлу да го удари! — измърмори Манет, докато ме оглеждаше.
Беше поне на петдесет, с буйна коса и прошарена брада. Беше леко разчорлен, сякаш се беше събудил само преди няколко минути.
— Толкова ли съм стар, колкото се чувствам? Или пък той е толкова млад, колкото изглежда?
— И двете — засмяно отвърна Симон, докато сядаше. — Квоте, Манет е бил в Арканум по-дълго, отколкото всички ние, взети заедно.
— Повярвайте ми — изсумтя Манет, — бил съм по-дълго в Арканум, отколкото всеки от вас е живял досега.
— И все още си е'лир от ниско ниво — рече Уилем, а тежкият му сиару акцент не позволяваше да се разбере дали влага сарказъм и думите си или не.
— Ура за това, че не съм е'лир — каза Манет с искрена убеденост. — Вие, момчета, ще съжалявате, ако се издигнете по-нагоре в класирането. Повярвайте ми. Това означава само повече караници и по-високи такси за обучение.
— Искаме да получим своето членство в гилдията — отвърна Симон. — За предпочитане е това да стане известно време преди да умрем.
— Членството също се надценява — рече Манет, отчупи залък хляб и го топна в супата си.
Разговорът беше непринуден и аз предположих, че това е стара и позната тема.
— Как се справи? — обърна се нетърпеливо към Уилем Симон.
— Седем и осем.
Симон изглеждаше изненадан.
— Какво, за бога, се е случило? Да не си ударил някого?
— Оплесках цифрите — мрачно отвърна Уилем. — И Лорен ме попита за влиянието на субинфундацията върху модеганската валута. Килвин трябваше да ми превежда. И дори и тогава не можах да отговоря.
— Душата ми страда за теб — безгрижно рече Сим. — Ти ме победи през последните два семестъра, беше време да си наваксам рано или късно. Само този семестър получих пет таланта — той протегна ръката си. — Плащай.
Уилем порови в джоба си и подаде на Сим един меден йот.
Погледнах към Манет.
— Ти не участваш ли?
Мъжът с чорлавата коса потисна смеха си и поклати глава.
— Шансовете едва ли щяха да са на тяхна страна — каза той с пълна уста.
— Да чуем — каза Симон с въздишка. — Колко през този семестър?
— Един и шест — отвърна Манет и се ухили с вълча усмивка.
Преди някой да се сети да ме попита каква беше моята такса, аз казах:
— Чух, че някой е получил такса за обучение от трийсет таланта. Обичайно ли е да стига толкова високо?
— Не и ако си достатъчно разумен и останеш достатъчно ниско в класирането — промърмори Манет.
— Само благородниците — каза Уилем, — _краемлишките_ копелета, които нямат работа да учат тук. Мисля, че те имат високи такси само за да имат от какво да се оплакват.