Патриотични игри

Клэнси Том

Принцът обърна глава.

Офицерът от групата за борба с тероризма се изкашля.

— Извинете, ваше кралско височество, но доктор Райън е напълно прав. Обсъждахме това…тези проблем вчера и стигнахме до същото заключение.

Райън погледна към полицая.

— Вашите хора колко време разискваха проблема, Тони?

— Може би десет минути — отговори Уилсън.

— Това са шестстотин секунди, ваше височество. А вие е трябвало да мислите и действате в разстояние на колко? Пет? Може би три? Не е много време човек да вземе решение, от което зависи животът му, пали? Мистър,

искам да ви кажа, че реагирахте твърде добре. Цялото това обучение, което сте получили, си е казало своето. И ако вие оценявахте постъпката на друг, щяхте да кажете същото, което казаха Тони и приятелите му.

— Но пресата…

— О, пресата да върви на майната си! — рязко отговори Райън, като се чудеше дали не е попрекалил. — Какво разбират репортерите? Те не правят нищо в края на краищата, те само докладват какво вършат други хора. Вие можете да карате самолети, скачали сте от тях — а мен летенето ме плаши до смърт. Аз дори и не искам да мисля за скачане от самолет. Вие сте командвали и кораб. Освен това яздите кон и продължавате да се опитвате да си счупите врата и най-после сте баща и имате свое дете, нали? Това не стига ли, за да докажете на света, че не сте шубелия? Вие не сте някакво тъпо хлапе, сър. Вие сте обучен професионалист. Започнете да действате като такъв.

Джек виждаше, че принцът мисли над всичко, което той му говори. Сега седеше малко по-изправен. Усмивката, която се появи на устните му, беше сдържана, но зад нея сега се криеше известна доза увереност.

— Не съм свикнал да ми говорят така разпалено.

— В такъв случай заповядайте да ми отсекат главата — усмихна се Райън. — Стори ми се, че имате нужда от известно разясняване — но най-напред трябваше да привлека вниманието ви, нали? Няма да се извиня, сър. Вместо това ще ви запитам защо не погледнете в онова огледало там. Обзалагам се, че човека, когото ще видите, изглежда по-добре от човека, който се бръсна тази сутрин.

— Наистина ли вярвате в това, което ми казахте?

— Разбира се. Само трябва да погледнете на случилото се отстрани, сър. Проблемът ви от вчера е по-труден от всички упражнения, които съм преминал в Куантико, но се справихте без страх. Чуйте, ще ви разкажа нещо. През първия си ден в Куантико, първия ден от курса за офицери… Строяват ни и се запознаваме с нашия строеви инструктор, сержант Уили Кинг — огромен чернокож мъж. Викахме му Сина на Конг. Както и да е. Той ни поглежда и казва: „Сладурчета, за вас имам добра и лоша новина. Добрата новина е, че ако докажете, че сте достатъчно добри, за да издържите този курс, няма да се налага да доказвате нищо друго през целия си живот.“ След няколко секунди продължава: „Лошата новина е, че трябва да го докажете на мен!“

— Вие сте били номер едно в класа си — каза принцът. Дори той беше информиран.

— В този клас бях трети. Класирах се първи в курса за офицери по-късно. Да, добре се оправях. Този курс беше страхотно труден. Единственото лесно нещо там беше спането — към края на деня заспивахме без проблеми. Но Сина на Конг беше почти прав. Ако човек издържи в Куантико, знае, че е направил нещо. След това за мен оставаше да докажа само едно нещо,

е което морската пехота нямаше нищо общо. — Райън замълча за момент. — Тя се казва Сали. Но както и да е, вие и семейството ви сте живи, сър. Окей, помогнах ви — но вие също си помогнахте. И ако някой репортер всезнайко казва друго, вие все още имате Лондонската кула*, нали? Спомням си онези вестникарски глупости за жена ви от миналата година. По дяволите, ако някой беше казал нещо за Кати, щях да го накарам да запее друга песен.

[* Кула, построена през XI век и използвана като затвор. — Б.пр.]

— Да запее друга песен ли? — попита негово височество.

— Няма да му е леко! — засмя се Райън. — Предполагам, че това е един от проблемите на важните личности — не могат да отговорят на нападки. Лошо. Хората от вестникарския бизнес могат да имат малко по-добри обноски, а хората, заети във вашия бизнес, имат право на малко личен живот.

— А какво да кажем за вашите маниери, сър Джон? — този път усмивката му беше истинска.

— Меа maxima culpa*, милорд принце, тук ме хванахте натясно.

[* Вината е изцяло моя (лат.) — Б.пр.]

— И все пак ние може би нямаше да сме тук, ако не бяхте вие.

— Не можех да стоя там и да гледам как убиват хора. Ако обърнем нещата, аз съм сигурен, че и вие бихте направили същото.

— Наистина ли мислите така? — Негово височество беше изненадан.

— Сър, шегувате ли се? Ако някой е толкова откачен, че да скочи от самолет, той е достатъчно откачен да направи куп други неща.

Принцът стана и отиде до огледалото на стената. Пролича си, че харесва отражението в него.

— Е — промълви той. Обърна се и изрази и последното съмнение в себе си: — А ако вие бяхте на мое място?

— По всяка вероятност просто щях да се напикая — отговори Райън. — Но вие имате едно преимущество пред мен, сър. Вие сте обмисляли този проблем в продължение на години, нали? По дяволите, вие практически сте израснали с него, а сте ходили и на основно обучение в Кралската морска пехота може би.

— Да, така е.

Райън кимна.

— Окей, значи вие сте обмислили вариантите предварително, нали? Онези ви изненадаха, но обучението си личи. Справихте се добре. Честно. Седнете и може би Тони ще ни налее по чашка кафе.

Уилсън се подчини, макар да беше ясно, че се чувства неловко да стои близо до престолонаследника. Уелският принц сръбна от кафето си, докато Райън запали една от цигарите на Уилсън. Негово височество го погледна неодобрително.

— Това е вредно, да знаете — каза той.

Райън се засмя.

— Ваше височество, откакто съм в тази страна, за малко не бях прегазен от двуетажен автобус, някакъв маоист едва не ми пръсна черепа, а след това един от вашите войници в червени униформи щеше да ме направи на шиш-кебап. — Райън размаха цигарата във въздуха. — Това е най-безопасното проклето нещо, което правя, откакто съм тук! Що за отпуск.

— Имате право — призна принцът, — а и великолепно чувство за хумор, доктор Райън.

— Предполагам, че валиумът, или каквото ми дават, помага. И името ми е Джек — Той протегна ръка. Принцът я пое.