Патриотични игри
Шрифт:
Можеше и да е по-лошо, разбира се. Доктор Скот беше казал на журналистите с доста строг тон, че пациентът му се нуждае от почивка, за да се възстанови бързо, и сестра Китиуейк стоеше в стаята, за да гледа намръщено натрапниците. По тази причина достъпът от страна на пресата беше ограничен до броя на хората, които можеха да се поберат в стаята на Райън. В числото беше включен и телевизионният екип. Това беше най-доброто споразумение, което Джек можа да постигне. Операторите и тонтехниците заемаха място, което в противен случай би било запълнено от още любопитни
Сутрешните вестници — Райън беше разгледал „Таймс“ и „Дейли телеграф“ — твърдяха, че е бивш служител на ЦРУ, нещо, което технически не беше вярно и което Джек не беше очаквал да стане известно в никакъв случай. Спомни си какво казваха хората в Ленгли за изтичането на информация и колко доволни бяха от измисления от него капан за „канарчета“. „Жалко, че не могат да го използват в моя случай — кисело си каза Райън. — Точно такова усложнение ми е необходимо, нали? Дявол да го вземе, та аз отказах предложението им — донякъде.“
— Всички са готови — каза осветителят. След миг доказа готовността си, като насочи една от лампите срещу Джек и от нея присвитите му очи се насълзиха.
— Ужасно силни са, нали? — съчувствено попита един репортер, докато фотографите продължаваха да щракат оборудваните си със светкавици фотоапарати.
— Така е — отговори Джек. На пижамата му беше закачен микрофон с две глави.
— Кажете нещо — помоли озвучителят.
— Хареса ли ви първото пътуване до Лондон, доктор Райън?
— Е, дано не чуя никакви оплаквания за това, че американските туристи не идват тук, защото се страхуват от тероризма!
Райън се усмихна. „Тъпак такъв!“
— Разбира се — засмя се репортерът. — Готово ли е?
Операторът и тонтехникът съобщиха, че са готови.
Райън сръбна от чая си и провери дали пепелникът е скрит. Един журналист се пошегува със свой колега. Присъстваше телевизионен кореспондент от „Ен Би Си“ заедно с лондонския кореспондент на „Вашингтон пост“, но останалите бяха британци. Бяха се споразумели, че всичко ще бъде споделено с другите средства за масова информация. Тук просто нямаше място за истинска пресконференция. Лентата в камерата започна да се движи.
Зададоха обичайните си въпроси. Камерата се завъртя и се насочи към ръката му, увиснала от рамката над главата му. Джек беше сигурен, че ще пуснат този запис с неговия разказ за това как е бил прострелян. Както вече му беше казано, няма нищо по-хубаво от малко драма. Размърда пръсти за пред камерата.
— Доктор Райън, в американската и английската преса се твърди, че работите за Централното разузнавателно управление.
— Прочетох това тази сутрин. За мен беше изненада. — Райън се усмихна. — Някой е сгрешил. Не съм достатъчно красив, за да бъда шпионин.
— Значи отричате това твърдение? — запита журналистът от „Дейли мирър“.
— Точно така. Това просто не е вярно. Аз преподавам история във Военноморската академия в Анаполис. Лесно би могло да се провери. Миналата седмица проведох изпити. Питайте студентите ми. — Джек отново махна с лявата си ръка към камерата.
— Твърдението е от някои
— Ако четете история, ще забележите, че и високопоставените личности грешат. Мисля, че така е станало и сега. Аз преподавам. Пиша книги. Чета лекции — е добре де, веднъж четох лекция в ЦРУ, но тя беше просто повторение на лекцията, която изнесох във Военноморския колеж и на един друг симпозиум. Тя дори не беше засекретена. Може би оттам идва твърдението. Както ви казах, проверете. Канцеларията ми се намира в Лийхи Хол, при Военноморската академия. Мисля, че някой просто е допуснал грешка. — „Някой наистина е допуснал грешка“ — Мога да ви изпратя и копие от лекцията. Не е проблем.
— Харесва ли ви да сте известна личност? — попита един от представителите на Британската телевизия.
„Благодаря, че сменихте темата.“
— Мисля, че ще мога да издържа. Нали не съм кинозвезда — ето пак стигаме дотам, че не съм достатъчно красив.
— Вие сте твърде скромен, доктор Райън — отбеляза една репортерка.
— Моля ви да внимавате как казвате това, защото жена ми вероятно ще види този материал. — Всички се засмяха. — Предполагам, че за нея съм достатъчно красив. Това ми стига. Моето уважение, дами и господа, но с удоволствие отново бих потънал в забрава.
— Смятате ли, че това е възможно?
— Зависи от късмета ми, мадам. И от това дали вие ще ми позволите.
— Какво ще трябва да правим е терориста Шон Милър според вас? — попита журналистът от „Таймс“.
— Това трябва да решават съдията и заседателите. Не мога да съм ви полезен по този въпрос.
— Смятате ли, че трябва да имаме смъртно наказание?
— В страната, където живея, има. За вашата страна това е въпрос, който трябва да се реши от избраните представители. Всички ние живеем в демократични държави, нали? Предполага се, че хората, които сте избрали, ще вършат това, което гласоподавателите искат от тях.
„Не че винаги става така, но това е теорията.“
— Значи вие поддържате идеята? — настоя човекът от „Таймс“.
— В подходящи случаи, при разглеждане на делото от съдия, да. Сега ще ме питате за този случай, нали? Това е спорен момент. Както и да е. Аз не съм експерт по криминално право. Баща ми беше полицай, но аз съм просто историк.
— А какво мислите като американец от ирландски произход за конфликта? — поиска да узнае журналистът от „Телеграф“.
— В Америка имаме достатъчно проблеми, без да е необходимо да вземаме на заем вашите.
— Значи казвате, че ние трябва да го решим, така ли?
— А вие как мислите? Проблемите са за това, нали?
— Не може да нямате някакво предложение. Повечето американци имат.
— Аз смятам, че преподавам история. Оставям на другите да я създават. То е като да си репортер. — Райън се усмихна. — Критикувам хората дълго след като са взели решенията си. Тона не означава, че зная какво да правя днес.
— Но вие знаехте какво да направите във вторник — изтъкна журналистът от „Таймс“.