Патриотични игри
Шрифт:
Китиуейк пристигна. Хвърли бегъл поглед на цветята, преди да даде лекарството на Райън, и излезе, без да каже нито дума. След пет минути той разбра защо.
Следващият му посетител беше Уелският принц. Уилсън отново скочи и застана мирно и Джек се запита дали коленете му вече не се уморяват от това. Лекарството започваше да му действа. Болката в рамото изчезваше, но заедно с това усети леко главозамайване като от няколко напитки. Може би това беше отчасти причината за поведението му по-нататък.
— Здравейте — усмихна се Джек. — Как сте, сър?
— Добре, благодаря. —
— Няма ли да седнете, сър? — покани го Райън. — Изглеждате така, сякаш сте прекарали по-тежка нощ, отколкото аз.
— Да, благодаря ви, доктор Райън. — Направи нов опит да се усмихне. Не успя. — А вие как сте?
— Сравнително добре, ваше височество. А как е жена ви…извинете ме, как е принцесата?
Принцът намираше трудно думите и се смущаваше да погледне Райън в очите.
— И двамата съжаляваме, че тя не можа да дойде с мен. Все още е потресена — в състояние на шок, смятам. За нея това беше…много тежко преживяване.
„Мозък, пръснат върху лицето й. Предполагам, че това наистина може да бъде наречено тежко преживяване.“
— Видях я. Разбирам, че никой от вас не е бил наранен, слава богу. Предполагам, че детето ви също не е било наранено.
— Да, и всичко това благодарение на вас, докторе.
Джек се опита отново да вдигне рамото си. Този път не болеше чак толкова.
— Радвам се, че мога да помогна, сър — само ми се ще да не бяха ме улучили. — Опитът му да се покаже веселяк се провали. Беше казал нещо неподходящо, нещо не на място. Принцът погледна към Джек с любопитство, но след миг очите му отново помръкнаха.
— Всички ние щяхме да бъдем избити, ако не бяхте вие…и от името на семейството ми, и от мое име…е, благодаря ви. Недостатъчно е да казвам само това — продължи негово височество, след това отново се запъна и опита да намери нови думи. — Но мога да направя само толкова. Като стана дума, вчера също не можах да направя много — завърши той и загледа мълчаливо долния край на леглото.
„Аха! — помисли си Райън. Принцът стана и понечи да си тръгне. — Какво да правя сега?“
— Сър, седнете и нека поговорим за минутка, съгласен ли сте?
Негово височество се обърна. За момент изглеждаше така, сякаш имаше намерение да каже нещо, но умореното му лице промени израза си и той се извъртя.
— Ваше височество, наистина мисля… — Никакъв резултат. „Не мога да го оставя да си иде ей така. Да, ако добрите маниери не вършат работа…“ Гласът на Джек стана остър: — Спрете! — Принцът се обърна, истински изненадан. — Седнете, по дяволите! — Райън посочи към стола. „Поне привлякох вниманието му. Чудя се дали могат да отнемат рицарски звания…“
Сега принцът се изчерви и това придаде на лицето му живот, който му липсваше. Поколеба се за момент, а след това седна с нежелание.
— Сега — разгорещено започна Райън, — мисля, че зная какво ви притеснява, сър. Чувствате се зле, защото вчера не изиграхте нещо в стила на Джон Уейн* и не се справихте сам
[* Джон Уейн — Истинското му име е Мариън Майкъл Морисън (1907–1979) — американски актьор, известен с многото си роли в уестърни. — Б.пр.]
Принцът нито кимна с глава, нито даде някакъв отговор, но мъката в очите му говореше достатъчно.
— О, глупости! — изпръхтя Райън. Застаналият в ъгъла Тони Уилсън побледня като призрак. Райън не можеше да му се сърди за това.
— На вас ви трябва по-добра обстановка…сър — забързано допълни Райън. — Били сте във военно училище, нали? Обучили сте се като пилот, скачали сте с парашут от самолети и дори сте командвали кораб?
Получи кимване в отговор. Време е да настъпи.
— В такъв случай нямате никакво оправдание. Би трябвало да имате много повече разум, за да мислите така! Не сте толкова тъп, нали?
— Какво точно искате да кажете?
„Нотка на гняв. Добре“ — помисли си Райън.
— Помислете. Обучен сте да обмисляте подобни неща, нали? Нека разгледаме критически упражнението. Да изследваме вчерашната ситуация. Вие бяхте хванат натясно в спряла кола, а отвън има двама от лошите с автомати. Колата е бронирана, но вие сте в безизходица. Какво можете да направите? Според мен вие сте имали избор само между три неща. Първо: да се вцепените, да си седите и да се напикаете. По дяволите, повечето нормални хора биха направили точно това при подобна изненада. Вероятно това е нормална реакция. Но вие не го направихте. Второ: можехте да опитате да излезете от колата и да направите нещо, нали?
— Да, така трябваше да постъпя.
— Грешите! — Райън поклати категорично глава. — Съжалявам, сър, но това наистина не е добра идея. Човекът, когото съборих, чакаше да направите точно това. Можел е да вкара деветмилиметров куршум в главата ви преди още да стъпите на асфалта с двата си крака. Вие изглеждате в доста добра форма. Вероятно тичате бързо — но никой не е надбягал куршум, сър! Този избор е щял да ви погуби, а с това и останалите членове на семейството ви. Трето: вашият последен избор. Стискате зъби и се молите войската да пристигне навреме. Знаете, че се намирате близо до дома. Знаете, че наоколо има полицаи и войници. Следователно знаете, времето е на ваша страна, ако оцелеете още няколко минути. През това време защитавате семейството си възможно най-добре. Сваляте ги на пода на колата и ги покривате с тялото си, така че терористите могат да стигнат до тях единствено през вас. И точно това направихте вие, приятелю. — Райън замълча за миг, за да може принцът да обмисли казаното.
— Вие постъпихте точно както трябва, по дяволите! — Райън се наведе напред дотолкова, че болката в рамото му го накара да изохка и да се облегне отново. Обезболяващото лекарство не беше чак толкова ефикасно.
— Господи, как боли! Вижте какво, сър. Били сте там, хванат натясно и с няколко калпави алтернативи. Но вие използвахте главата си и избрахте най-добрата. От моя гледна точка се вижда, че не е имало по-разумна постъпка. Затова няма нищо, повтарям, нищо, което да ви кара да се чувствате зле. А ако не ми вярвате, питайте Уилсън. Той е полицай.