Патриотични игри

Клэнси Том

Сали излезе от стаята, за да намери телевизор, по който не даваха новини.

— Имам добра вест — каза Джек.

— О?

— Днес приключих е ЦРУ.

— И защо се усмихваш?

— Просто не виждам нищо, което да ни тревожи. — Джек обясни за няколко минути, като се стараеше да избягва секретните неща.

— Защо?

— Ние не сме важни политически фигури. Те нападат войници, полицаи, съдии, кметове и други от тоя род.

— Да не говорим, че се случва да хвърлят око и на някой и друг принц — отбеляза Кати.

— Да. Но нали не сме от тях?

— Е, за какво ми казваш всичко това?

— Могат да

ти изкарат акъла. Оня тип Шон Милър…е, за това разговаряхме. Ще се чувствам по-добре, когато отново го пъхнат в затвора. Но тези хора са професионалисти. Не биха провели акция на три хиляди мили от дома си само заради лично отмъщение.

Кати хвана ръката му.

— Сигурен ли си?

— Съвсем. Разузнаването не е като математиката, но човек започва да усеща другия, да разбира как работи главата му. Един терорист убива, за да направи политическо изявление. Ние не сме политическо пушечно месо.

Кати се усмихна нежно на съпруга си.

— Значи сега мога да бъда спокойна?

— Така мисля. Но все пак поглеждай в огледалото.

— И ти няма вече да разнасяш този пистолет — с надежда каза тя.

— Мила, обичам да стрелям. Забравил съм колко приятно нещо може да бъде стрелбата с пистолет. Ще продължавам да стрелям в академията. Но не, няма да нося пистолета повече.

— А пушката?

— Тя не е наранила никого.

— Не я харесвам, Джек. Поне да не е заредена, а? — Тя отиде в спалнята, за да се преоблече.

— Добре. — Това не беше толкова важно. Ще остави кутията с патрони до пушката, на най-горния рафт на гардероба. Сали не би могла да я достигне. Дори и Кати трябваше да се изправя на пръсти. Там ще бъде безопасна. Джек преосмисли всичките си действия през изминалите три седмици и половина и реши, че си е струвало. Алармената инсталация на къщата му изглеждаше добра идея. Харесваше новия си деветмилиметров „Браунинг“. Започваше да постига доста добри резултати. Ако я кара така една година, може би ще накара Брекенридж да се поизпоти.

Провери фурната. Още десет минути. След това включи телевизора. Новините по „Шоуто на Макнийл Лехър“ бяха… „По дяволите!“

— От дъщерната ни телевизионна станция в Бостън към нас се присъединява Падриг — правилно ли го произнесох? — О’Нийл, говорител на „Шин Фейн“ и член на Британския парламент. Мистър О’Нийл, защо посещавате Америка по това време?

— Аз и голяма част от колегите ми сме посещавали Америка много пъти, за да информираме американския народ за това как британското правителство потиска ирландския народ, лишава го от възможностите за икономически напредък, потъпква основните човешки права; да не говорим за пълното отменяне на гражданските процеси, за непрекъснатата бруталност на британската окупационна армия срещу ирландския народ — каза с равен и благ глас О’Нийл. Не му беше за първи път.

— Мистър О’Нийл — обади се някой от британското посолство във Вашингтон — е политическият представител на Извънредното крило на така наречената Ирландска републиканска армия. Това е терористична организация, която е незаконна както в Северна Ирландия, така и в Ирландската република. Неговата мисия в САЩ е както винаги да събира пари, за да може организацията му да си купува оръжие и експлозиви. Този източник на пари за ИРА беше сериозно увреден от подлото нападение над кралското семейство в Лондон през миналата година, а причината той да се намира

тук е да убеждава американците от ирландски произход, че ИРА няма никакво участие в това.

— Мистър О’Нийл — каза Макнийл, — какво бихте казали за това?

Ирландецът се усмихна пред камерата така благо, както Боб Кийшън* от „Капитан Кенгуру“:

[* Боб Кийшън — водещ детското предаване „Капитан Кенгуру“, известен с нежната си и топла усмивка. — Б.пр.]

— Както обикновено, мистър Бенет заобикаля правните и политически въпроси. Дали на северноирландските католици е отнета възможността да се развиват в икономическо и политическо отношение? Да. Били ли са унищожени гражданските процеси в Ирландия по политически причини от британското правителство? Да, били са. Намираме ли се по-близо до политическото разрешаване на спора, който сега е застинал на положението от 1969 година? Не, със съжаление трябва да кажа, че не. Ако аз съм терорист, защо тогава ме допуснаха във вашата страна? Всъщност аз съм член на Британския парламент, избран съм от хората в моя избирателен район.

— Но вие не заемате мястото си в парламента — възрази Макнийл.

— И да се присъединя към правителството, което избива избирателите ми ли?

— Господи! — каза Райън. — Каква каша. — Угаси телевизора.

— Благоразумен мъж — каза Милър. Къщата на Алекс се намираше от другата страна на околовръстното шосе на Вашингтон. — Разкажи на приятелите си колко си благоразумен, Пади. А когато довечера тръгнеш по кръчмите, не забравяй да им кажеш, че не си навредил на никой, който не е истински потисник на ирландския народ. — Шон гледа цялото предаване, а след това поръча разговор с уличен телефон до една кръчма в Дъблин.

На следващата сутрин в Ирландия — само пет часа по-късно — четирима мъже се качиха на самолет за Париж. Добре облечени, те изглеждаха като бизнесмени, тръгнали по делова работа зад граница. От националното летище „Шарл де Гол“ взеха самолет за Каракас. Оттам отлетяха е „Истърн Еърлайнс“ до Атланта, след което взеха друг самолет на „Истърн Еърлайнс“ до националното летище по течението на река Потомак, малко по-надолу от мемориала на Томас Джеферсън. Когато пристигнаха, четиримата бяха уморени и отвратени от самолетните седалки. Качиха се в една лимузина и се настаниха в местен хотел, за да се наспят и починат от пътуването. На следващата сутрин младите бизнесмени освободиха стаите. Очакваше ги една кола.

14.

ВТОРИ УДОБЕН СЛУЧАЙ

„Понеделниците трябва да се забранят със закон“ — помисли си Райън. Денят започваше по възможно най-лошия начин. Той гледаше увисналата в ръката му скъсана връзка за обувки. Чудеше се къде ли са резервните. Не можеше да пита Кати, защото тя и Сали бяха тръгнали за „Джайънт Степс“ и „Хопкинс“ преди десет минути. Дявол да го вземе! Започна да рови из чекмеджетата на гардероба. Нищо. Кухнята! Слезе на долния етаж, прекоси къщата, отиде в кухнята и отвори чекмеджето, в което стоеше всичко, което нямаше точно определено място. Под бележниците, магнитите и ножиците намери резервен чифт връзки — не, оказа се бяла връзка за маратонка. Намираше се все по-близо до целта си. След няколко минути ровене намери подходящ чифт. Взе само едната. В края на краищата връзките за обувки не се късаха едновременно.