Пазителят на монетния двор

Керр Филипп

Лукас видя, че го измамиха с правомощията му и на благородното му лице се изписа такава физиономия, сякаш щеше да получи апоплектичен удар. Той се разкрещя и заплаши Нютон с всевъзможни варианти на отмъщение, които щеше да му причини, когато види лордовете от Върховния съд. Нютон не му обърна внимание, сякаш не го чу. Той огледа внимателно въжето около врата на Морне.

— Жалко — въздъхна Нютон. — Горкият човек.

Не харесвах капитана, защото се беше опитал да ме наръга с кинжала си, но и аз го съжалих, защото законът забраняваше самоубийците да бъдат погребвани според общоприетата традиция, и прошепнах нещо на Нютон по този въпрос.

— Присъствал съм на много екзекуции, докато съм

изпълнявал служебните си задължения, и знам какви са белезите върху врата на обесените — отвърна Нютон. — Вратът рядко се прекършва и смъртта най-често настъпва от задушаване. Достъпът на въздух до белите дробове е прекъснат, но по-важното е, че мозъкът се лишава от приток на кръв, ако може да се вярва на книгата на Уилям Харви 45 . Когато човекът е убит, преди да бъде обесен, въжето няма време да се затегне, както става при обикновено обесване. Забелязал съм как геометрията винаги оставя следи по врата и може да се види дали човекът е обесен бавно с въжето или почти не е висял на него. Степента на затягане на въжето при обесване винаги е по-голяма, отколкото при удушаване и е малко вероятно да обхване шията хоризонтално. Следите обикновено се забелязват около ларинкса отпред и се издигат нагоре до точката на увисване при възела с характерния му отворен ъгъл зад или под ухото, от другата страна, или на тила. Това означава, че при повечето случаи на обесване отпечатъкът от примката естествено е най-дълбок срещу точката на увисване. Забележете, че на врата на капитан Морне има леки отпечатъци от въжето на две места.

45

Уилям Харви (1578 — 1657) — английски анатом и хирург, основоположник на съвременната физиология и ембриология. Прави първото научно описание на кръвообращението. — Б.пр.

Погледнах врата на Морне, опитвайки се да не обръщам внимание на подпухналия език, който се подаваше от устата като трета устна, и на ужасяващо изцъклените очи, досущ сълзящ шанкър, и действително видях не една, а две следи от въже.

— Какво означава това? — колебливо попитах аз. — Въжето се е изплъзнало, когато се е хвърлил от кулата?

— Не. Бил е удушен, преди да го хвърлят от кулата. И тъй като човек рядко може да се удуши сам, трябва да направим извода, че е бил убит.

— Убит?

— Да — настоя Нютон. — Първата следа на удушаването се вижда дори на задната страна на врата, където кожата е дебела и тъканите са твърди, и може да е била нанесена само с насилие и, следователно, при отчаяна съпротива. Нещо повече, белегът е хоризонтален, сякаш някой е нападнал капитана в гръб. Сравнете го с втория отпечатък, който е отвесен и не показва почти никакво увреждане от съпротива. Това предполага, че е направен, когато човекът е бил мъртъв.

Разсъжденията му ме накараха да мисля, че Нютон знае как може да бъде обесен човек като същински палач, защото доводите му бяха неопровержими, и не можех да възразя. И както винаги, бях изумен от огромните му познания почти за всичко. Но може би нямаше нищо чудно в това, че човек, способен да обясни земното притегляне, е толкова добре осведомен. Той дори се оживи, докато говореше за обесването, и оттогава често съм мислил, че изпитва нездрав интерес към бесилото. Аз лично смятам, че обесването е много неприятна гледка и му го казах.

— Всички лекари, с които съм разговарял, ми казаха, че обесеният не чувства болка, защото притокът на кръв към мозъка прекъсва, и това мигновено изключва сетивата.

— Още не съм виждал ритнат от стълбата човек, който да понесе преживяването с усмивка на лицето.

— Какво? — възкликна

Нютон, заряза огледа на врата на Морне и започна да разглежда ръцете му, сякаш като древен хиромант можеше да определи източника на съдбата на клетия човек. — Мислите, че трябва да оставяме на свобода престъпниците, които заслужават да бъдат обесени?

— Смятам, че има голяма разлика между умопобърканите, които показват интимните си части, и углавното престъпление.

— От вас би станал добър адвокат — присмя ми се Нютон, а после вдигна едната ръка на мъртвия капитан и ми каза да обърна внимание на пръстите. — Погледнете ноктите му. Изпочупени и окървавени са, сякаш се е борил с въжето. Самоубиецът би посрещнал смъртта много по-невъзмутимо. Може би убиецът на капитана има белези от престъплението си, драскотини по ръцете и лицето.

Нютон разтвори челюстите на мъртвеца, отмести настрана езика и претърси устата, но не намери нищо и започна да преравя джобовете му.

— Съжалявам, че не предвидих това обстоятелство — призна той. — Грешката е моя. Не предполагах, че ще убият свой съюзник. Единствената ми утеха ще бъде да докажа, че това е убийство, а не самоубийство. И тогава ще го спася от позорно погребение. Но ако не греша, снощи той се опита да ви убие. Защо го съжалявате?

— Съжалявам всеки, когото сполети подобна участ.

— Какво има тук? — Нютон извади писмо и го разгърна. — Написаното е на същия шифър като предишните послания — каза той, доволен от новото си откритие.

Нютон ми показа писмото, което изглеждаше така:

„vahtvjrqcyubxqtmtyqtowbbmhwdjpmgulmplyak-

lyualrekkmjbatapfiehyztrnweenlolkymnolco-

evkbbdmhffijamiocceqsaayuwddogscaostanxm-

cadppbokwqdsknuvkhlpj rzrgwaxcif dt j gxtbohb-

j xkpeuqwf mchvwmvhqycrwmkrrw-

gaprxjjovzhhryvqpbzlnklplzaysagxsgckbvtxzbhf-

ptmhldqchyyczgwraebbbntvzmbsrzbmsxnqtbax-

qcipkbacmtizrrmiqyiqdsjuojbsh“

— Отлично — добави той и прибра посланието в джоба си. — Материалите ни се увеличават. Отбелязахме напредък поне в това отношение.

— Дано да е така, защото бяха убити трима души.

— Четирима — поправи ме Нютон. — Стана ви навик да забравяте Джордж Мейси.

— Не съм го забравил и как бих могъл? Убийството му едва ли би могло да се заличи от паметта ми. Но вие ме посъветвахте да си го избия от главата. Въпреки особеностите си обаче, понякога си мисля, че смъртта му едва ли може да се свърже с останалите.

Нютон измърмори нещо и замислен за смъртта на клетия капитан, бавно тръгна към кабинета ни в Монетния двор, но не по Уотър Лейн, която беше много по-пряка, а по Минт Стрийт. Макар да не ми каза, знаех, че иска да избегне още една среща с лорд Лукас. Последвах го на известно разстояние, проявявайки уважение към мислите му.

Влязохме в кабинета и аз напълних две чаши с ябълково вино, което Нютон много обичаше. Той седна на любимото си кресло до камината, махна перуката си — знак, че иска мозъкът му да се чувства по-удобно в главата, хвана чорапа в двете си ръце и го усука като гарота 46 , сякаш се мъчеше да изцеди нещо полезно от съзнанието си.

Известно време мислех, че се упреква или е насочил вниманието си към ябълковото вино. Нютон не разглеждаше писмото, което беше намерил у капитана, но аз знаех, че един поглед ще бъде достатъчен, за да изкаже мнението си за написаното. След повече от час, докато галеше котарака на коленете си, той произнесе една-единствена дума.

46

Способ за удушаване с мятане на въже. — Б.ред.