Преди да се родя и след смъртта ми
Шрифт:
Марчо Хапаното, така се казваше селянинът, седна при него притеснен, защото сядаше за пръв път при по-богатите хора, прихлупи калпака над очите си и млъкна. Чичо Мартин наля вино, пиха по чашка и тогава реши, че е настъпил най-благоприятният момент да направи своето благодеяние. Извади пачка от петстотин лева и ги сложи пред Марчо. Всички очи се залепиха за пачката, кръчмата притихна и хората, невиждали толкова суха пара на едно място, сякаш се изплашиха.
— Да си купиш волове! — каза чичо Мартин с жест, какъвто и самият Ротшилд не би си позволил.
Сега мъжете се вкамениха, като че злокобен дух бе влязъл в кръчмата и ги притискаше от всички страни. Марчо Хапаното хълцукна като изненадан от засада и изпод калпака му потекоха мътни струйки пот. Вземи ги — каза чичо Мартин и побутна пачката към него, но Хапаното се дръпна назад и изгъгна: а, да ме ухапеш за ръката! Чичо Мартин започна да го увещава да вземе парите, а сиромахът гледаше с изцъклени очи мръсната маса и мислеше за една голяма купчина пари…
Миналата година бе отишъл на воденицата да смели чувал брашно. Докато чакаха реда си, мливарите
Бована бе човек на „деветдесет и девет акъла“ и както казваха селяните, настроението му зависеше от това, с кой крак ще излезе сутрин от дома си. В най-усилните летни горещини, когато дърво и камък се пукаше от жега, той се появяваше из селото или из полето елегантно облечен, закопчан от главата до петите, с жълти ръкавици и жълта вратовръзка, прищипана със златна карфица, с плъстено бомбе на главата и лачени ботуши на краката. Тогава биваше разположен към всички, щедър и вежлив като дипломат. При среща дори с най-опърпания селянин не чакаше да го поздравят, а сам повдигаше жълтата ръкавица към периферията на бомбето си. Бе отзивчив към нуждите на другите и без да му искат помощ, залепяше десетачка на челото на първия срещнат. Услужваше с храна, притуряше по лев при някакъв пазарлък, с една дума Исус, преоблечен като граф, обикаляше на кон или пеш царството на своите раби. В такива дни селяните знаеха, че е излязъл от дома си с десния крак, и очакваха от него малки добрини, весели закачки и шеги. Но когато излезеше от дома с лекия крак, Бована се превръщаше на своята противоположност — биваше дребнав, търсеше да се заяде с някого, цепеше стотинката надве и си устройваше жестоки шеги с когото му падне. Веднъж при такова настроение бе заповядал на един от слугите си, Киро Влаха, да се спусне в кладенеца на чифлика и да извади срещу десет лева сламената му шапка, която бил изтървал, като се навеждал над кладенеца. Спуснаха Влаха с въже, не намери никаква шапка и почна да вика да го извадят, но Бована заповяда да вържат въжето за макарата на кладенеца и да се оттеглят. Извадиха го след три часа, а през това време Влаха бе висял като прилеп на въжето с прогизнали крака, посинял от влага и страх. Бована нареди да го разтрият и разгреят, държа го два дни в една от собствените си стаи, облече го в нови дрехи, а на третия бутна при него една от своите държанки и заключи вратата отвън. Влаха бе самотник, ни българин, ни влах, спеше в обора и предпочиташе да разговаря с добитъка, отколкото с хората, на всичко отгоре бе ерген на тридесет и пет години и никога не бе се докосвал до жена. Бована заповяда на прислугата да се грижи за заключените, да им поднася по три пъти на ден от най-вкусните ястия и да ги пуска по три пъти до отходното място. Държа ги под ключ шест дни и шест нощи и на седмия ги освободи да си почиват. Селяните разправяха по-късно, че няколко месеца след тази случка Влаха попитал веднъж Бована: „Чорбаджи, кога ще си изтървеш пак шапката в кладенеца?“…
Та мливарите наклякаха около голямата купчина пари и се приготвиха да грабят кой колкото може и както може. Великата съблазън запали лицата им и ги превърна на хищници, а самият хищник стоеше над парите като излят от бронз, но животински чужд на човешките страсти, и така започна най-оригиналната хазартна игра в света. Мина половин час и никой не успя да докопа поне една от стотарките. Вълкът стоеше като на стойка пред дивеч, усещаше всяко движение с обонянието си и ако някой посегнеше към парите, извръщаше едното си ухо към него или го предупреждаваше с върха на опашката си. Не съм играл на рулетка, но съм уверен, че нито в Монте Карло, нито в кое да е казино по света е имало по-голямо напрежение около игралната маса, както навярно не е имало и такова страшно крупие като този вълк. Един от селяните успя да пипне една стотарка, но вълкът мигновено захапа ръкава му и изплю парцала. В това време друг посегна измежду краката му, вълкът се изви като дъга и за малко не откъсна носа му. Колкото по-опасна ставаше играта, толкова повече се разпалваше страстта на мъжете, но толкова по-разярен и страшен ставаше вълкът. Козината му настръхна и в очите му пламна хилядолетният огън на дивия звяр. Една ръка отново успя да докосне банкнотите и да ги разпилее, вълкът изръмжа и ги прибра с крак на купчина, а селяните, като видяха това, се изплашиха и мнозина се отдръпнаха настрани. Вълкът бе зъл, но и умен.
Тогава Хапаното извади изпод дрехата си тънък железен шиш, изострен на края като игла, насочи го бавно към парите и успя да набучи няколко банкноти. Хитростта му смая другите и те го наблюдаваха със завист. Кучето гледаше на друга страна и като че не забелязваше нищо. Когато банкнотите стигнаха до края на одеялото и Хапаното посегна да ги извади от върха на шиша, вълкът внезапно се извърна, захапа китката му и не я пусна. Селяните се вцепениха по местата си, мина сума време и от ръката на Хапаното потече кръв. Можеха да му помогнат, но не знаеха с кой крак е излязъл от дома си Бована. Ако бе излязъл с левия, можеше да поиска смърт срещу кучешка смърт. Той дойде навреме, защото отдавна бе застанал зад храсталака, за да наблюдава жестоката
Когато чичо Мартин сложи парите пред него, Хапаното си спомни тази история с много по-големи подробности, отколкото я разказах аз, и отдръпна ръката си като от огън. Чичо Мартин стана и излезе от кръчмата, а селяните се струпаха около парите, броиха ги, премятаха ги от ръка на ръка и ги търкаха о брадите си. Вземай ги, викаха въодушевени те, момчето добро ти прави. Хапаното сложи парите в пояса си, после извади една банкнота и поръча вино за всички.
— На туй момче аз курбан ще му струвам всяка година на днешния ден! — каза той, пи една чаша и заплака от умиление.
След седмица или две чичо Мартин попадна в село Арнаутлар при своя приятел Драган Косев. В двора на Драган се бяха събрали съседи, българи и турци, клечаха до зида на хамбара и оживено разговаряха за някакво съдебно дело. Някой си дядо Шакир трябвало да внесе в съда стотина лева след ден или два, иначе щял да загуби делото, онзи, с когото се съдел, бил богат и подкупвал адвокатите. Чичо Мартин разбра, че с това дело се занимава цялото село, и попита кой е дядо Шакир. Този е човекът, казаха му. Старецът седеше на земята с кръстосани крака и гледаше с празни очи, а зад него се бе изправил синът му. Чичо Мартин извади парите и ги сложи на коляното на стареца. Турчинът нито за миг не се усъмни, че непознатият момък му прави себап, застана на колене и мълчаливо му се поклони. Синът му изтича до дома си за минута и се върна с една кама. Камата бе много стара, правена от деди и прадеди, но остриетата и посребрената й дръжка блестяха като нови. Подаде я на чичо Мартин, като го гледаше с фанатична преданост:
— Аз съм твой другар! Когато и да дойдеш при мен, каквото и да поискаш, ще го получиш!
Чичо Мартин разгледа камата, сложи я в джоба си и върна поклона на стареца. Той говореше отлично турски, познаваше кавалерската чест на турците и бе уверен, че младият момък щеше да остане негов побратим до края на живота си.
По същия начин чичо Мартин даде на една вдовица пари да си поправи къщата, на някакъв селянин — да си купи каруца, на трети — да си плати данъците. Даваше с дясната ръка и лявата знаеше това, но и пророкът е утешавал щедрите, че даденото ще им се върне стократно, защото и той е знаел, че на този свят няма безкористна помощ. И даденото се възвърна на чичо Мартин много по-скоро и повече, отколкото очакваше. По онова време нямаше радио, но имаше мълва, по-бърза от радиото, и тя направи достояние добродетелите му на народа от цяла Добруджа. Както и трябваше да се очаква, мълвата умножи сто пъти добродетелите му и съчини такива героично-сантиментални истории за неговата личност, на които можеше да завиди всеки светец от годишния календар.
И тъкмо тогава полицията го обяви за разбойник, така че мнението на народа по въпроса за добродетелите се оказа съвсем различно от това на властта, което впрочем често се случва. Златното време на отмъщението бе дошло и околийският началник не се скъпеше на парични награди и дребни службици. Един от неговите агенти бе и кметът на селото, в което се подвизаваше чичо Мартин. Кметът знаеше, че не е главатар на тайна организация, а единак разбойник, и реши да го арестува навръх Великден, като предполагаше, че на такъв празник и най-предвидливият разбойник няма да очаква арест и ще се предаде с голи ръце. Така и стана. В селото имаше събор и следобед, когато гостите излязоха на мегдана, кметът взе двама стражари, влезе в къщата, където бе отседнал чичо Мартин, и го арестува. Стражарите го подкараха със запънати пушки, а кметът вървеше след тях на три крачки с ръка в пояса, дето държеше револвера си. Чичо Мартин можеше само да се обърне да вземе пушките на стражарите и да ги насочи срещу тях, но славата му на благодетел не позволяваше да отвърне на насилието с насилие. Няма по-благоприятен момент от този, мислеше той, да проверя на дело съчувствието и благоволението на народа. Ако от десет села хора поне един човек не ми се притече на помощ, за в бъдеще ще трябва да се надържам на собствените си сили, а това е рисковано и дори безсмислено. Всяко дело, право или криво, трябва да се върши с подкрепата на народа. Така че аз се оставям да ме арестуват, да ми вържат ръцете и да ме тикнат в устата на полицията. Моят стар познайник околийският началник с право ще възтържествува, щом съм си позволил глупостта сам да се опълча против него и държавните закони.
Отначало само няколко души, а отпосле мнозина от съборяните забелязаха арестувания и се втурнаха към него. След минута или две на мегдана останаха само продавачите да си пазят сергиите, а народът направи шпалир около чичо Мартин и името му се разнесе от уста на уста. Чичо Мартин вървеше със смирението на оскърбен праведник и гледаше кротко пред себе си. Народът прегради пътя му, мнозина почнаха да протестират и така притиснаха кмета и стражарите, че ония се видяха натясно. „Народе, дръпни се! — викаше кметът уплашен. — Имам заповед от горно място да го задържа!“ Стражарите се стъписаха. В това време един селянин се промъкна сред тълпата и подаде на чичо Мартин карабината му. Той не я насочи срещу кмета и стражарите, както го съветваше тълпата, а демонстративно я обърна с цевите надолу. „Хайде сега ти ги подкарай към общината!“ — викаше народът с възторг и някои се спуснаха да отнемат пушките на стражарите. Чичо Мартин не позволи да ги обезоръжат и каза, че нито кметът, нито стражарите са виновни, защото са хора прости и изпълняват чужда заповед. Неговото великодушие предизвика още по-голямо възхищение и чичо Мартин не можеше да не използва случая, за да го затвърди докрай в съзнанието на народа. Едно малко зрелище съвсем не бе излишно, за да достави удоволствие на приятели и врагове и им даде да разберат, че великодушието му, колкото и да е голямо, един ден може да се изчерпи и тогава виновниците ще го изкупват с главите си.